В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Когато вярваме в Исус, ние получаваме Божията сила за ежедневния си живот.

Някой може да каже: „Е, голяма работа“. Но знаете ли , че за повечето хора проблем номер едно в живота не са притесненията,страха, вината или огорченията. Техният проблем е умората.

Чувала съм някой да казва: „През цялото време съм толкова уморен, че не успявам всичко да направя.о. Направо съм болен. От умора чак ми прилошава“.

Причината, поради която сте уморени през цялото време е, че нямате достатъчно на енергия. Тогава защото не включите Божията сила? Вие се опитвате да живеете живота си, опирайки се само на собствените си сили и възможности.

Може ли да се изпълни вашата цел в живота, без да бъде включена Божията сила? Прахосмукачката няма няма да работи, ако тя не е включена към източник енергия.

В Исая 40:29 се казва : „Той дава сила на ослабналите и умножава мощта на немощните„.

Нужна ви е Божията сила и то много повече, отколкото можете да си представяте. Павел изразява това по следния начин: „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“.

Това не е положителна умствена нагласа. Нито помощ, която можете да получите чрез психология.  Това е Божията сила.

Тя ти дава сила да се справиш със самота, със стреса, с напрежението, с вина, със страха, със скуката, с горчивината, с отхвърлянето, с финансовите си неразбории, с здравните си кризи, със затрудненията си.

Откъде идва тази сила? Тя идва от Бога, когато повярваме в Исус Христос.

Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.