Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.

Вера и Люба бяха приятелки още от малки, самите те не помнеха точно от кога. Учеха в един и същи клас, а живееха в два съседни апартамента.
Заедно играеха и се разхождаха по магазините.

Днес денят беше горещ и те се скриха в клоните на плачещата върба пред входа на блока.

– Знаеш ли, – започна Люба, – когато бях на 5 години, мислех, че когато татко си дойде от работа скучае, докато гледа телевизия.

– И ти какво правеше? – Заблестя палаво пламъче в очите на Вера.

– Отивах в стаята си, – гласът на Люба зазвуча някак тайнствено – и с едно малко чукче, което бях зела от инструментите на татко, чупех всичките си играчки.

– Не те ли поступваха малко за това? – засмя се Вера.

– Не. Когато занасях повредените играчки при татко, той ги ремонтираше.

– Баща ти е много добър човек, щом е изтърпявал такава лудетина като теб.

– Най-странното е, че мислех, че по този начин правех баща си щастлив.

– Е, навярно се е радвал, че може с нещо да ти помогне, но едва ли се е радвал на унищожителните ти действия. Може би е имал голямо търпение спрямо теб.

– По-скоро е искал да ми покаже и да ме научи на нещо, което едва сега след толкова години осъзнавам истински.

Момичетата плеснаха дланите си и се засмяха.

– Колко глупави сме били, – почти в един глас извикаха и двете.

Спас с гордост разказваше:

– В детската градина винаги ме водеше татко.

– А мен все мама или кака ме влачеха, – обади се Недьо.

– Веднъж пътя към детската градина беше силно заледен, – продължи да разказва Спас.

– Уха, страшна пързалка е било, – не се стърпя да се обади дебеличкия Симо.

Но другите деца бързо го сбутаха и зачакаха с интерес да чуят, какво е станало по-нататък.

– След няколко неудачни опита ние го преминахме на четири крака, – каза усмихвайки се Спас.

– Голям цирк е било, – засмя се и Валентин.

– Да, но успяхме да стигнем на време, – заяви гордо Спас. – Татко на работа, а аз за закуска. Баща ми е професор.

Човек, който живее в града е изложена на постоянен стрес заради суетата, проблемите в работата и други спешни случаи, които не винаги произвеждат радост.

Освен това, тези, които живеят в града, често не се придържат към правилното хранене. Това се дължи на факта, че просто не разполагат с време, за да готвят и да се хранят правилно, за това закусват в движение и то какво им дойде.

Да! И състоянието на околната среда в много региони е много лошо.

За да предпазим тялото от връхлитащите го заплахи от всички страни, трябва да включим в храната си плодове и зеленчуци, които ще ни помогнат да намалите стреса.

Зеленият цвят символизира оптимизъм и спокойствие и гарантирано облекчаване на стреса и напрежението.

Включете в храната си повече зелени и всевъзможни зеленчуци, като зеле, карфиол, броколи, лук, маруля, спанак, киселец…..

Всички те са ценен източник на витамин Е, който помага за борба със свободните радикали. И като следствие от това се засилва имунната система и възстановява организма след нервни разстройства.
В тях има и калий. Този елемент е необходимо за правилното функциониране на нервната система.

Не се опитвайте да измъкнете нещо преждевременно. Нека да го достигнем чрез работа, така че да допринесе за развитието ни.

Бъдете търпеливи. Едно от разочарованията в живота ни е, че Божия график рядко съвпада с нашия. Ние често бързаме. Тогава се чувстваме разочаровани от привидно бавния напредък в живота си.

Не забравяйте, че Бог никога не бърза. Той ще използва целия ни живот, за да ни подготви за ролята, която е предвидил за нас.

Бог използва един дълъг процес, за развитие на характера, особено на лидерите. Той 80 години подготвяше Моисей, от които 40 бяха в пустинята.

Душите ни се изграждат чрез борби, бури и време на страдания. Бъдете търпеливи в този процес.

Не се обезкуражавайте. Не изпадайте в депресия, само защото Бог не е действал достатъчно бързо.

Тези неща, които планирате няма да се случат веднага. Бавно, постепенно, със сигурност, всичко ще бъде изпълнено на времето си. Ако всичко изглежда много бавно, не се отчайвайте, защото тези неща непременно ще се сбъднат. Просто бъдете търпеливи!

Не забравяйте колко далеч сте стигнали и колко далеч трябва да отидете. Вие не сте там, където искате да бъде, но сте там, където трябва да послужите.

Бог не е приключил с нас все още. Нека да продължим напред. Дори охлювът достигнал целта си чрез постоянство!