Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Панамският канал не е единствения воден път, съединяващ Атлантическия и Тихия океан.

В Уайоминг има ручей, който е разделен на два потока.

Първият отива на запад до Тихия океан през Колумбия и река Снейк, а другият на изток към Атлантическия океан през Йелоустоун, Мисури и Мисисипи.

Кораб през този ручей не може да премине, но рибите могат да мигрират напълно.

Можем ли да не се страхуваме в този опасен и непредсказуем свят? Да, определено можем!Защото Бог е убежище и защита за нас.

Но това обещание засяга само тези, които живеят с Господа и изпълняват Словото Му. Тези, които пребъдват в Бога не се страхуват от това, което може да им направи дявола.

Бих искала да уточня, че Божието обещание не гарантира, че дяволът ще ни остави намира. Но Бог ще ни даде изходен път, когато дяволът ни покаже уродливото си лице.

Ако вие се страхувате от опасностите край вас, прекарайте повече време с Божието Слово и в молитва до тогава, докато вашето доверие в Бога, победи страха ви.

Приближавайте се към Бога и след това няма да има значение, колко опасен ще стане този свят. Господ непременно ще се погрижи за вас.

Знаете ли защо Божието Слово и заповедите, които Бог ни дава не са тежки и не ни угнетяват? Защото всичко, което Той ни казва е за наше добро.

Бог знае какво ни е нужно за живота в сегашния жесток и враждебен век.

Хората в този свят не могат да ни кажат как да живеем живот на победа, но Бог знае как можем да успеем и в най-нетърпимите и лоши условия.

Ако следваме Неговите заповеди и се наставляваме в Словото Му, ние също ще знаем това.

Една от заповедите, която Бог ни е дал е да обичаме и да прощаваме на другите, както и Бог е простил на нас.

Това не е тежка заповед, защото тя е ключа към нашата свобода. Ако можем да ходим в любов, която е излята в нашите сърца, ние ще бъдем радостни всеки ден.

Без любов няма радост, а радостта в Господа е нашата сила.

Не се сърдете, когато Бог ви наставлява. Не считайте Неговият път за бреме. Радвайте се. Позволете му да ви доведе до победа!

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.