Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Златното правило на познанието е: Ние разбираме не с разума си, а с послушание.

Ако човек се нуждае от познание, той трябва да разчита на любознателността си, но ако иска да разбере какво ни учи Исус Христос, му трябва само послушание.

Ако смисълът на някой неща е скрит от мен, не се съмнявайте, че в нещо съм се оказала непослушна. Невежеството поставя на пътя на разума завесата на мрака. Духовната тъмнина настъпва, заради нежеланието ни да станем послушни.

Никой никога не получава една дума или откровение от Бога ако не бъде изпитан според тези думи. Ако не се покоряваме на Бога, не трябва да се учудваме, че не растем духовно.

Божият Дух не позволява на духа ни да отслабне като се оправдаваме. Той ни отваря очите за неща, за които по-рано не сме и подозирали.

Когато Христос ни разкрива Словото Си, не се правете, че не сте чули. Никаква лъжа и притворство не върви ръка за ръка с Христос. Той ни учи и за най-малките неща.

Бъдете особено внимателни за това, на което обикновено повдигате рамене и тогава ще разберете защо духовно тъпчете на едно и също място. Нека ви смятат за фанатици, но вие  непременно направете това, което Бог очаква от вас.

Реалността на Божието присъствие не зависи от това, къде сме, а само от нашата решимост винаги да гледаме към Господа.

Проблемите идват близо до нас, когато ние се отказваме от реалното Божие присъствие.

Накрая ще се окаже, че Бог е близо до нас през цялото време.

В критични моменти е нужно да молим Бога за водителство, а не да Го командваме какво да прави.

Той ще ни помогне, ако сме взели решение ръководени от здравия разум и са според волята Му.

Бог ще добие Своето, като понякога ни остава на лъжлив път, за да разберем, че сме сгрешили.
Тогава трябва да се успокоим и да чакаме, къде ще ни насочи Неговото присъствие.

В началото на Хонг Конг за няколко  години ще се построи удивително съоръжение по проект на холандски инженери.

Цял остров и система мостове предназначени да направят живота на хората комфортен и безопасен.

Този дизайн изглежда просто гениален.

Работата е там, че в целия Китай движението е от дясно, но в Хонг Конг шофьорите карат от лявата страна. За да може да се премести шофьорът от другата страна на платното е измислен този мост.

А ето как се променя посоката.

В Китай шофьорите пътуват от дясната страна. Пътя се спуска надолу и става смяна на страната, от която се пътува. В Хонг Конг движението е вече от лявата страна.

В болницата бе тихо и спокойно. Марин Илиев лежеше в леглото си, вперил замъглените си очи в тавана. По-голяма част от времето той прекарваше със затворени очи, вероятно спеше или … Кой знае какво се въртеше в главата на възрастният мъж.

Докараха го преди две седмици от старческия дом. Състоянието му бе много тежко, всеки момент го очакваха да приключи земния си път.

Една вечер медицинската сестра придружи един млад мъж до леглото му. Тя се надвеси над възрастния пациента и каза силно, очаквайки, че ще го чуе:

– Синът вие тук.

С огромно усилие Марин отвори премрежените си очи, премигна, а след това ги затвори.

Младия мъж хвана ръката на възрастния човек и така прекара с него цяла нощ. Той му говореше тихо и спокойно:

– Ти не си вече сам, аз съм с теб. Ще оздравееш и ще те отведа у дома. Бъди дръзновен и смел….

Така думите на утеха се изливаха като мощен поток към възрастния човек.

Призори Марин Илиев почина. Персоналът на болницата бързо се струпа в стаята на починалия, за да изключи машините и да махне иглите.

Една от медицинските сестри приближи до младия мъж и съчувствено му каза:

– Съжалявам …

Но той я прекъсна бързо:

– Кой беше този мъж? – попита младият мъж.

Сестрата бе поразена:

– Мислех, че това е баща ви!

– Не, това не е моя баща, – каза мъжът. – Никога не съм го виждал през живота си.

– Тогава защо не казахте нищо, когато ви заведох до леглото му?

– Разбрах, че той се нуждаеше от своя син, а той не беше тук, – обясни мъжът. – Той беше много болен. Едва ли щеше да разбере, че не съм сина му. Просто останах до него, защото му съчувствах и осъзнах, че той има нужда от мен.

Никой не трябва да умира сам. Ние сме създадени да извървим живота си ръка за ръка с някого.

Огледайте се , може би някой има нужда от вашата подкрепа, защото се чувства изоставен и самотен. Готови ли сте да му протегнете ръка?