Дълги години Ралица посещаваше болници и се срещаше с различни хора.

Повечето казваха:

– Мисълта за смъртта ме изпълва с ужас и страх.

– Това ли е краят? Зарити в земята?

Особено тези, които бяха обречени да чакат края си след седмици, месеци или няколко години, трепереха и нямаха мир в сърцата си.

Деница ги питаше:

– Ако знаете какво ще се случи с вас след смъртта, какво бихте направили? Ами ако някой ви срещне там след края на земния ви живот, когато достигнете края на пътуването си?

– Има ли нещо след смъртта? – питаха те стреснато.

– Да, – усмихваше се Ралица, – Бог ви очаква, Той иска да бъдете с Него. Не се страхувайте.

И тя им разказваше за Божи Син, Който понесе заради нас наказанието за греховете ни на кръста.

– Какво трябва да направим, за да бъдем там добре и Бог наистина да ни приеме?

– Ако изповядате с устата си, че Исус е Господ, и повярвате със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасите, – разясняваше им Ралица.

Някои клатеха недоверчиво глава:

– Само това ли? Друго не се ли изисква?

Но други откликваха с радост и предаваха сърцата си на Господа.

Пак препече. Сякаш е юли. Но това не пречеше на дядо Симеон и внукът му Симо да разговарят под големия орех.

Там бе прохладно и удобно на пейката, която старецът бе сглобил от две пънчета и една дъска.

– Представи си, че се разхождаш по земята заедно с Исус, – замечтано се усмихна дядо Симеон.

– Ау, – възкликна Симо, – тогава ще видя с очите си чудесата Му.

– Не само това, – каза старецът. – Ти ще чуеш гласа Му, ще видиш лицето Му, ще почувстваш докосването Му.

– Еха, – подскочи Симо , – прав си, дядо.

– Именно това Той имаше предвид, когато каза: „За ваше добро си отивам ….“

– Какво може да бъде по-добро от Христос с нас? – ококори очи Симо.

– По-добро е Христос в нас чрез Светия Дух. Исус никога не е искал да се опитаме да извървим християнското си пътуване сами или със собствени сили.

– Много от нас живеят живота си, борейки се и стремейки се, често с най-добро намерение, да следват Бог, – отбеляза Симо.

– Да, но го правят по плът, – възрази старецът.

– Тогава как?

– Исус ни е предоставил нов начин на живот чрез Своя Дух. За това всеки ден се молим, Бог да отвори очите и сърцата ни по нов и по-дълбок начин за Светия Му Дух.

Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

На Даниела и Петър им предстоеше пътуване. Щяха да минават предимно през пресечени местности.

Даниела се притесняваше много от това, дали ще може да поддържа връзка с порасналите си синове, които оставаха в къщи.

За целта тя купи, така наречената, лампа на приятелството. Уредът се свързваше към безжичен Интернет и най-важното бе, че се включваше дистанционно.

Когато даде лампата на синовете си, Даниела им обясни:

– Когато докосна лампата, която е при мен, тази тук в къщи ще свети. Тя ще ви напомня за моята любови и че непрекъснато се моля за вас.

– А ако си много далече от тук? – попита по-малкия от синовете.

– Разстоянието няма значение, – успокой го Даниела. – Докосна ли моята, тази тук ще свети.

– Ще ни липсвате, – вяло се усмихна по-големият от момчетата.

– Но ще бъдем насърчени, – добави оптимистично по-малкия от братята, – когато видим лампата да свети.

Всички Божи деца участват в светлината, захранваща се от Светия Дух. Всяко едно от тях живее като маяк на Божията вечна надежда и безусловна любов.

Когато разпространяваме Евангелието и служим на другите в името на Исус, ние ставаме светлина и живо свидетелство за промяната, която Бог е направил в нас.

Всяко добро дело, мила усмивка, нежна насърчителна дума и сърдечна молитва напомня на околните за Божията вярност и безусловната Му и променяща живота любов.

Където и да ни води Бог, както и да Му служим, Той може да ни употреби, за да помогне на другите да светят с Неговата светлина.

Тъй като Бог чрез Своя Дух ни озарява, ние можем да отразим светлината и любовта на Неговото присъствие.

Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.