Тръгна Моника на някъде за нещо. Погледа ѝ блуждаеше наоколо, краката ѝ се движеха, но къде отиваше и тя самата не знаеше.Беше много разсеяна и небрежна, постоянно забравяше за какво и къде трябва да бъде.

Валеше дъжд, но Моника бе забравила чадъра си в къщи. Цялата се измокри, не бе останало сухо място по нея, но това като че ли не ѝ правеше впечатление.

Срещна я Маргарита. Тя стриктно извършваше задълженията си и изпълняваше всичките си обещания. Беше стабилна гаранция за всичко, което поемеше.

Маргарита поздрави Моника и бързо я придърпа под чадъра си.

– Извинявай, случайно да не съм тръгнала към теб? – попита Моника и впери очи в Маргарита, като се мъчеше напразно да си спомни нещо.

– Днес ли? – поклати отрицателно глава Маргарита. – При мен трябваше да дойдеш преди една седмица.

– За какво? – На Моника не за първи път ѝ изневеряваше паметта.

– За пътуване до Рила на по- ниска и изгодна цена, – отговори раздразнена Маргарита. – Но ти не дойде и аз го дадох на Анита. Тя е маневрена и пъргава в такива случаи, не пропуска никога предоставената ѝ възможност. Сега това пътуване е три пъти по-скъпо.

– Спомних  си за къде съм се запътила, – ахна Моника и се втурна да си купува билет за Рила.

Маргарита погледна след нея, поклати разочаровано глава и въздъхна:

– Колко скъпо ѝ струва понякога тази нейна разсеяност!

Вятърът безмилостно виеше по заснежените хълмове. Студът пронизваше до костите. Попадне ли човек в тази ледена пустош, неминуемо го очаква смърт.

Бушра с трите си деца се опитваше да напусне Сирия и да отиде в Ливан през заснежените планини. Тя много се страхуваше, че ще замръзнат, ако престанат да се движат.

Снегът бе натрупан по пътя с ветровитите планини към граничния район.

За това тя постоянно се провикваше, като нареждаше на децата си:

– Не стойте на едно място! Продължавайте да се движите, иначе ще замръзнете!

Ненадейно Бушра даде почивка. Те бяха в беда. Децата видяха, как овдовялата им майка коленичи и започна да се моли със сълзи в очи.

Бушра вдигна лице към небето и започна:

– Аллах, ти си милостив. Пощади живота ни…….

Неочаквано във видение и се яви мъж разпънат на кръста. Той ѝ се усмихна и я погледна с любов. Бушра усети мир в сърцето си и повярва, че от тук нататък ще бъде в безопасност.

Децата ѝ не подозираха, че сълзите на отчаяния се бяха превърнали в сълзи на радост.

Тръгнаха по стръмния склон, газейки дълбокия сняг. Накрая намериха пътя и прекосиха границата на Ливан, завършвайки мъчителното си пътуването в бежански лагер.

Там местен мисионер раздаваше пакети с храна. След като се нахраниха Бушра сподели с мъжа как са пътували и му разказа за видението. Накрая попита:

– Защо видях този добър човек разпънат на кръста? Той ми се усмихна и ми даде надежда, че ще пристигнем благополучно?

– Това е бил Исус Христос, Божият Син, който бе разпънат на кръста, за да понесе греховете ни, така че да не погине никой от нас, но да има вечен живот.

Мисионерът ѝ разказа за спасителния план и мисията на Христос на земята.

Бушра осъзна, че Спасителят не ѝ се е явил случайно във видение. Започна да посещава църквата наблизо, но бе преследвана от съседите си в лагера. Наложи се по-късно да смени мястото на местообитанието си.

Така Бушра откри вярата, която промени целият ѝ живот. Тя винаги бе готова да сподели свидетелството си с другите.

Бушра е една от хилядите бежанци от Сирия и Близкия изток, които бяха привлечени към Бога по чуден начин.

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.

Миро живееше в столицата. До в къщи се прибираше с метро.

Случваше някой от пътуващите да заспи  и да го събудят на последната спирка. Какво да се прави хората са уморени в края на дена от работа.

Днес Миро седна в полупразен вагон. Срещу него седеше млад човек, прилично облечен, със затворени очи. Явно спеше. До него седна един едър мъж.

Композицията тръгна. Младежът по законите на физиката падна на съседа, но мъжът бе достатъчно великодушен и се отдръпна, така че младия човек легна изцяло на седалката.

Изведнъж между краката на младия човек потече струйка, първоначално силна, после постепенно намаля, а накрая изцяло спря.

Всичко това се разля във вагона.

– Как може да се напие до такава степен, че да не може да контролира пикочния си мехур? – изропта възрастен мъж.

Изведнъж вагонът спря и се оказа точно срещу спирката. Хората стояха и чакаха, да видят какво ще се случи по-нататък.

Миро усети неприятна миризма, която усещаше до края на пътуването. Но забеляза, че ароматът който се разнасяше във вагона е малко сладникав.

– Е, понапил се е малко, ясно, – констатира един дядка в работен комбинезон.

Изведнъж младежът скочи и изтръпна, когато видя какво е направил. Изтича до другия край на вагона със съвършенно сухи панталони.

В ръцете му се оказа празна бутилка “ London Pride“.

Дребно нещо, но оказа успокояващо въздействие на пътниците. Когато разбраха какво се е случило, всички се разсмяха.

Лю, 84-годишен жител на провинция Съчуан, кара жена си на велосипед вече 33 години, когато времето е хубаво.

Необичайните велосипеди с количка са много популярни в страната през 80-те години на миналия век. Когато двойката се е пенсионирала, е придобила такова средство за транспорт.

Така един енергичен съпруг и съпругата му се наслаждават на едно приятно пътуване.