Жителите на Япония наблюдавали интересно явление. В небето на изток те видели ярко зелена топка.

Обектът бил заснет с камера.

Очевидци съобщават, че ярката топка е летяла хоризонтално и оставала периодически прекъсваща пътека. Няма доказателства, че тялото е паднало на Земята.

Според учените, обектът, който са наблюдавали жителите на Япония е носещ се по небето болид.

Националната астрономическа обсерватория на Япония в Токио е заявила, че яркото кълбо не може да бъде ракета, тъй като се движело от изток на запад, противоположно на въртенето на Земята около оста ѝ.

Според специалистите, обектът въртящ се около Слънцето, е минал покрай планетата ни и когато е попаднал в атмосферата на Земята, е изгорял.

Цветът на болида може да бъде различен. Зелената светлина е обичайна за болидите.

В живота какво ли не се случва?! Дори птици и зверове се обръщат за помощ към хората.

Николай е запален по гъбите. Той често ходи в гората да ги бере.

Веднъж както си вървеше по една горска пътека Николай чу странни звуци, сякаш дете плачеше.

Той тръгна в посоката, от която идваха звуците и видя огромен елен. Първоначално Николай се уплаши и веднага си помисли:

„Ами ако ме нападне? Казват, че елените през есента са много агресивни“.

Но еленът стоеше и го гледаше, а очите му бяха тъжни.

– Какво искаш? – попита Николай животното.

Еленът отново издаде жалостив звук, приличащ на плачещо дете. След това се обърна и тръгна. Изви глава назад, потърси с очи Николай, сякаш го приканваше, да върви след него и отново тръгна.

– Е, добре, щом ме каниш, – примирено каза Николай и тръгна след елена.

Двамата, човекът и животното, вървяха дълго.

Еленът го доведе до женска, която бе попаднала в плетеница от тел. Такава преграда обикновено слагаха през зимата за зайци.

Животното лежеше омотано в тела и при всеки опит да се освободи, още повече се заплиташе.

„Какво да правя? – помисли си Николай. – Да я помоля малко да се помести напред, за да освободи краката си от плетеницата. Та това е глупаво“.

Но се чу да казва на елена:

– Твоята има доста големи размери. Кажи и да се премести малко по-напред. Това ще бъде достатъчно за да се освободи.

Еленът като че ли и изврещя нещо и женската безполезно помръдна крак напред.

Явно Николай трябваше да се намеси. Той внимателно извади крака на женската от кълбото тел, което се бе образувало от опитите ѝ да се измъкне.

Забеляза, че крака на животното кърви. Извади кърпичката си от джоба и внимателно превърза нараненото животно. След това ѝ даде малко хляб от торбата си. Тя бе съвсем умаляла от опитите си да се освободи.

Най-накрая Николай реши да си тръгне. Еленът изтропа с крак, сякаш му казваше:

– Хайде, ще те върна обратно.

Николай се засмя:

– Няма нужда, друже, аз знам пътя.

Тогава еленът кимна с глава, може би това бе жест за благодарност и тръгна с женската навътре в гората.

Има в Белгия място, където всяка есен се устремяват хиляди любители на красивите пейзажи. Това е гората Хелеброс, която се намира близо до Брюксел. Наричат я „Синята гора“.

Това е времето, когато започват да цъфтят дивите камбанки. Нежният лилав килим на площ от 300 хектара и стволовете на гигантските секвои приличат на декори от приказни сюжети.

Всеки дочул за това място, иска да го види, иначе се смята за изостанал в живота, особено в Белгия.

За да се видят най-прекрасните пейзажи, трябва да се стане много рано. Когато първите слънчеви лъчи пробиват мъглата, гората е като вълшебна.

Там рано сутрин пеят птици, а цветята са много красиви.

Тази приказка продължава само няколко седмици, след което камбанките изсъхват.

Гостите всяка година стават все повече и повече. Горските пазачи насърчават хората да ходят само по съществуващи пътеки, защото стъпканите цветя следващата година няма да растат.

Водопадите са най-невероятните и прекрасни явления в природата. Огромни потоци от вода падат от високо, разбиват се на струйки и приливат в слънчевите лъчи.

На фона на планините водопадите изглеждат двойно величествени и вълнуващи.

Детифос е водопад в Исландия. Той се смята за един от най-мощните в Европа.

Представете си, 200 кубически метра вода пада от височина 40 метра в пропаст, заобиколена от живописни скали и клисури.

Това наистина трябва да се види!

Водопадите са очарователно зрелище. Заради тях човек може да измине хиляди километри и да върви по стръмни планински пътеки.

В резултат на това се получава незабравимо преживяване.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.