Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Много хора обичат да си пукат пръстите, без да мисля, че това може да навреди на тяхното здраве.
Някои правя това, за да свалят нервното си напрежение, а други просто по навик.
А знаете ли, защо се чува такъв хрущяш звук, за едни неприятен, а за други забавен?
Цялата работа се състои в течността между костите на пръстите в ставното пространство.
Оказва се, че този хрущящ звук идва в момент, когато образувалия се вакуум в ставното пространство изведнъж рязко се влива в гореспоменатата течност.
Съществуват и други версии относно този въпрос, но тази е най-разпространената.
Може би за всеки би полезно да знае, че това пукане на пръстите може да доведе до повреждане на меката тъкан на ставите и сухожилията, както и за намаляване на силата на натиск върху четка.

Колко различни писалки са на разположение в момента! Още повече са идеите за тяхното подобрение! От най-скъпите до такива сканиращи цвета, които са още в разработка.
Лондонската компания Lix е създала почти вълшебна писалка, която може да пише в пространството. Сега вече не се нуждаем от хартия.
3D писалката по нищо не се отличава от обикновената, но вътре в нея вместо мастило има пластмаса, която се нагрява до 150 градуса. Когата пластмасата напусне писалката, тя се втвърдява мигновенно, което ви дава възможност да създадете стабилна структура.
Но колко пластмаса може да пусне тази писалка за един път? Оказва се, че са само 10 сантиметра, за около 2 минути рисуване. Така че ще трабва да бъдем търпеливи и постоянно да запълваме писалката с пластмаса. Нали „Красотата изискава жертви“.
Тази писалка има способността да се свърже с USB-порт.
Ако сте достатъчно търпеливи, можете да пресъздадете и най-необичайни идеи от главата си в реалността. Няма граници за изкуството.

Срещали сме такива модели чадъри, които при определени метеорологични условия се объщат наопаки. И това е много лошо. Вероятно такава картина е навяла японските дизайнери на идеята да обърнат това в своя полза. Така те създали чадър отвътре-навън UnBrella.
В тази конструкция има много предимства:
Спиците на чадъра не отнемат от пространството над главата.

Мокрият чадър не трябва да се свива, за да не намокрите себе си и съседа. От този чадър водата спокойно се стича, без да създава неудобство на собственика си.
Този чадър може да стои прав, дори ако ръцете ви са заети. Конструкцията от спици служи за устойчива опора.

Децата са като някоя завоевателна армия. Те нахлуват в нашето пространство и след някакви си 70-80 години напълно го завоюват.
Те са невероятни със заключенията си, защото нямат достатъчно опит и знания в този свят.
Изключително остроумни и находчиви са, бързо се ориентират в обстановката и „мъдро“ отчитат обстоятелствата.
Ето ви и пример за това:
Питат тригодишната Надя:
– Надя, каква ще сте станеш, когато пораснеш?
С чувство на достойство тя отговаря:
– Надежда Петрова!