Бе 1854 г. Много хора в Лондон умираха. Вилнееше болест, която никой не можеше да спре.

– Сигурно е от лошия въздух, – предполагаха едни.

– Възможно е, – добавяха други, – тази жега е съвсем неестествена за сезона.

Мнозина забелязаха:

– Тази горещина намали количеството замърсените от канализацията води на река Темза.

– Мирише отвратително, – бърчеха нос мъже и жени.

Някой шегаджия бе нарекъл реката „Великата смрад“.

Най- големият проблем на лондончани не бе въздухът. Доктор Джон Сноу чрез множество изследвания бе достигнал до извода:

– Замърсената вода е причина за епидемията от холера.

Днес сме наясно с друга криза, която смърди до небесата.

Живеем в един разорен свят, но най-лошото е, че погрешно идентифицираме източника за загниването му. Глупаво е да се опитваме да лекуваме симптомите.

Добрите социални програми и политики изглеждат полезни, но те са безсилни пред засилващите се злини в обществото ни. Истинският източник за падението ни са нашите грешни сърца.

Можем безкрайно да се оплакваме и да прилагаме различни програми и мерки, но това няма да помогне.

Вместо да лекуваме симптомите, трябва да оставим Исус да прочисти истинския източник на бедите ни – нашите сърца.

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Нощта бе прегърнала малкия град. Тишина царуваше сред падащия сняг. Прозорците отдавна бяха потъмнели, а обитателите на домовете бяха обсебили царството на сънищата.

Само Станка се обръщаше в леглото и пресмяташе още колко неща трябваше да свърши днес, а програмата ѝ за следващия ден бе още по-натоварена.

Тя беше добра майка, чудесна домакиня и незаменим съветник и партньор на мъжа си в бизнеса. Всичко това беше добре, но на нея и се искаше да има повече време да почете, да научи някой език, да посвири на цигулката, която отдавна лежеше в прашасалия калъф в ъгъла на стаята.

Време за нещата, които най-много обичаше, не стигаше.

И Станка се размечта:

„Колко хубаво щеше да бъде, ако изобщо не спях. Тогава, докато другите са в леглата, щях да правя толкова много неща, за които сега не мога и да си помисля“.

Някое от децата се обърна и се отви. Станка стана и внимателно изтегли завивката, която бе минала под сина ѝ и го покри с нея. Той се размърда, но не се събуди.

Тя легна отново в леглото. Симо хъркаше до нея, но нея сън не я ловеше.

„Казват, че хората, който не спели, – отново потече потокът от мисли в главата ѝ, – боледували, били много нервни. Възможно е, не съм специалист в тази област, но ние се изнервяме в ежедневието, дори и да сме се наспали добре. Грижи, неприятности, главоболия и какво ли не…..“

Циферблата на часовника светеше с бледа синкава светлина, стрелките в тъмнината се открояваха ясно. Наближаваше четири часа, а Станка още не можеше да заспи.

Тя стана, светна в коридора, извади Библията, отвори на Псалмите и започна да чете:

– …… Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята. Той няма да остави да се поклати ногата ти. Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме нито ще заспи Оня, Който пази Израиля. Господ ти е пазач …..

Изведнъж Станка трепна:

– Бог не задремва, не заспива, защото е мой пазач. Аз да не съм Господ, че не искам да спя?! Ограничена съм във времето и пространството. Какво се мъча да постигна със свои сили? Вълнувам се. Притеснявам се. И за какво?

Тя падна на колене и започна да се моли:

– Господи, прости ми! Знам, че ме пазиш и се грижиш за мен. Моите мисли, не са като Твоите, но Ти винаги мислиш за добро …. Моля те помогни ми да подредя нещата си така, че да имам време и за любимите си занимания.

Където и да отидем, каквото и да правим, особено  за празниците, ние много внимателно се приготвяме.

В дома на Стефан и Борис кипеше усилена работа. Наближаваше Рождество.

– Подготви ли се за празника? – попита Стефан брат си.

– Какво толкова има да се приготвям? И за какво е всичката тази суматоха? – възмути се Борис. – Ще си облека чисти и изгладени дрехи. Ще се среша, та косата ми да придобие някаква форма. Обувките си ще лъсна. А, и да не забравя, малко парфюм няма да ми е излишен.

– Само това ли? – изненадано повдигна вежди Стефан.

– Какво друго?! – възкликна Борис. – Нали това правим, за да създадем добро впечатление у другите, а това до някъде способства за увереността и устойчивостта ни, но преди всичко за нашето самочувствие.

– Подготовката е не само външна, но и вътрешна, – въздъхна дълбоко Стефан.

– Вътрешна? – попита недоумяващо Борис.

– Вътрешният процес е невидим, много пъти дори е неосъзнат, – започна да обяснява Стефан. – А понякога дори и неосъществен. Умът ни се настройва спрямо ситуацията.

– Искаш да кажеш дали е шумно или тихо, весело или тъжно? – прекъсна го бързо Борис.

– Да, – съгласи се Стефан. – И това влияе на поведението ни. Според ситуацията се чувстваме по определен начин и знаем как да се държим пред останалите. За това те попитах: Каква е вътрешната ти нагласа за Рождество? Не какви дрехи ще облечеш, дали ще участваш в програмата за празника или ще бъдеш с приятелите си на път, а какво е усещането ти за предстоящото празненство?

– Какви са тези глупави въпроси? – намръщи се Борис. – Празник като всеки друг.

– Съвсем не са глупави, – реагира мека Стефан. – Ако усещаш, че ти липсва радост и мир за празника, трябва да положиш началото на поне една положителна промяна. Каквато и да е причината сърцето ти да не е готово за рождения ден на Спасителя, Рожденикът иска да я споделиш с Него. Не защото Исус Христос не знае какво става в душата ти, а защото очаква да бъдеш открит, както подобава на едно истинско приятелство.

Борис все още намръщено гледаше брат си и вдигаше ръце от време на време, сякаш искаше да се отърве от нахален натрапник.

– Много пъти това, което изпитваме дълбоко в себе си, остава скрито и на тъмно, недокоснато от истината на Божието Слово. Когато бъдем докоснати от светлината на Писанието, нещата, които допреди това сме считали за нормални, придобиват съвсем друг смисъл. Искаш ли Исус да бъдеш тъжен, отчаян, изнервен или самотен на Рождество?

– И какво да правя тогава? – безпомощно въздъхна Борис.

– Има неща, които трябва да правим  всекидневно, например, да се радваме, да се молим и да благодарим.

– А ако ги изпълня и не се чувствам добре? – смотолеви нерешително Борис.

– Това е невъзможно, – откликна Стефан. – За това Рождество ти пожелавам радост, която да идва от мисълта за Спасителя; молитва, която побеждава всички негативни обстоятелства и благодарност, която да бъде твоят подарък за Рожденика.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.