Реката тече в такива места, за които нейния източник не е известен. Христос казва, че ако получим Неговата пълнота, колкото и нищожни да ни се струват мащабите на нашия живот, от нас ще потекат реки, които ще носят благословение до краищата на земята. Ние към тези реки нямаме никакво отношение „Това е Божието дело, да повярвате…“ Бог рядко дава на душата да види цялата пълнота, доколкото чрез нея Той благославя други души.

Реката непременно ще постигне набелязаното, преодолявайки всички прегради. Тя тече  мирно и плавно и изведнъж се натъква на препятствия, образувала се е стена, но скоро водата намира обиколен път.
Случва се реките да се изгубят пред очите ни, а след това отново да се появят още по-широки и величествени.

Може би сте виждали, как Бог използва някой друг, когато в живота ви е настъпил застой и от вас няма никаква полза. Независимо от това, продължавайте да мислите за Източника и Бог ще ви приведе по заобиколен път или ще събори преградата. Река на Божия Дух премахва всички препятствия.

Никога не е нужно да гледате втренчено в преградите или затрудненията. Реката, която плавно протича през вас, няма работа с преградите, ако вие забравите за нейният Източник. Нищо не оставайте между вас и Христос, нито чувства, нито спомени. Нищо не трябва да отвлича вашето внимание от единственият велик Източник.

Помислете за лечебните широки реки, които протичат през душите ни! Бог ни разкрива чудесни истини и всичко, което ни е открил, обещава още по-голяма мощ за тази река, която Той излива чрез нас.

Ако вие вярвайте в Христос, ще откриете в себе си мощни потоци от благословения за другите хора.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Съществува древна поговорка, която казва: „Всички пътища водят към Рим“.
Може би в миналото да е било така, но днес лесно можеш да се заблудиш на кръстопът.

Пътят, по който вървиш, лесно може да те доведе в обратна посока.

Най-добрият начин да постигнеш целта си е да се обърнеш към надеждна пътна карта или към някой, който добре знае верния път.

Не всички пътища водят към Бога, както мислят някои. Защото съществуват пътни заграждения, които не дават на човек да достигне до Бога. Такава преграда е греха.

Но Бог ни е дал пътна карта – Библията, Той ни е дал и Водач, който знае пътя и може да ни го показва – Исус Христос.

Исус не каза: „Аз съм един от пътищата към Бога“, Той каза: „Аз съм пътя….“

Това не е високомерие, ограниченост и недостиг на милосърдие. Това е истината, защото Христос дойде от небето, за да плати нашите грехове.

Върви след Христос и никога няма да се заблудиш.

Идеята за плъзгащи се врати идва от древен Китай и Япония. Зародили се в Китай, плъзгащите врати бързо се разпространили в Япония.

Те не съответстват на източния минималистичен стил, поради малките помещения, предназначени в тези страни за живеене.

Такива прегради на жилището отделят хората живеещи в тях и оставало място за съхранение на вещите. Така се запазвал реда и хармонията в дизайна.

Плъзгащите врати се изработвали от различни материали, в зависимост от доходите на стопанина.

Най-старите плъзгащи се прегради са изработени от стъкло. Те били украсени със скъпоценни камъни и метал.

С течение на времето диапазона на използваните материали се разширил.

Оградите са предназначени предимно да разделят хората едни от други. Но понякога се налага да се променят тези правила.

Радой забеляза, че кучето му постоянно наднича между решетките на оградата, за да види кучето на съседа. Двете животни постоянно се „догонваха“ край издигнатата преграда по между им.

– Сигурно ще им бъде много хубаво ако се виждаха, – каза си Радой. – Изглежда се харесат, за това искат да бъдат заедно. Защо да не им помогна?!

Радой не беше първият собственик на куче, който бе готов да задоволи любопитството и желанието на любимеца си.

Речени сторено. Той взе триона и много внимателно след като премери и отбеляза няколко пъти, отряза отвор в оградата.

Ина така се казваше кучето на Радой, следобед се срещна с Бобчо, когато я изведоха на разходка.

Двете кучета дълго бягаха едно след друго. От време на време събираха муцуните си, сякаш си шепнеха нещо.

Когато Радой прибра Ина, тя бързо излапа това, което намери в паничката си и веднага се устреми към оградата, за да бъде с Бопчо.

Този път тя се стъписа. В оградата имаше отвор, а от там се подаваше главата на Бобчо. Тя излая радостно, а другото куче я приветства с лай и махане на опашка.

Вярно е, че имаха мрежа помежду си, но се виждаха, а това изглежда доставяше удоволствие и на двете животни.

– Май им хареса така повече, – каза Радой на Красимир, стопанина на Бобчо.

– Виж колко са радостни, – засмя се Красимир, – идеята ти не бе лоша.

Сега не само Радой и Красимир общуваха очи в очи, това се случи и на техните любимци, за които те полагаха големи грижи.

Тази работа не отне много време на двамата мъже, но сега, когато гледаха колко са радостни кучетата им, разбираха , че са постъпили правилно.