Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..

Литературните произведение създадени в Африка за разлика от европейските са устни произведения. Красотата на изложението се използва за построяване на по-ефективен диалог със слушателите.

Най-старият жанра на устната литература в Африка е приказка за животните. Много често в тези творби се показва хитър герой (мошеник) роля, в която може да действа заек, костенурка, паяк. Особеността на африканските разкази за животни е, че те са в класическата форма и не съдържат никакви морализации.

Записването на устните произведение от Африка е започнало през колониалния период. Първите колекционери на местни легенди са станали пътешествениците и мисионерите от  XVII-XVIII век.

Благодарение на това били съхранени произведенията на народното творчество. Някои произведение са били съживени благодарение на обратния превод от европейските езици в езиците на народите, от които те са били записани.

Огромни форми на устната литература в Африка се явяват различните епоси.  Това са легендите „Silamaka и Pullori Woolli“ и „Mandingo Sundyata“ от Мали, „Легендата на Mvindo Nyanga“ от Централна Африка. Към епична поезия на X век се отнасят епическите поетични приказки на Судан.

Благовещенската кула в Йошкар е подобие на сегашното умалено копие на Кремъл в Москва.

Интересното е, че марийците влизат в същата езикова група, като финландците, унгарците и естонците.

В превод марийската дума „Ел“ означава страна или край, т.е. дословно „Марий Ел“ се превежда като край на марийците.

В столицата на републиката могат да се намерят квартали, построени в датски, италиански и древно руски стил.

В чест на Йошкар Ола е наречен астероид открит от астроном от Кримската астрофизическа обсерватория Н.С.Черни на 11 октомври 1980 г.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.