Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.

Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.

Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.

Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:

– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.

Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.

– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.

Целият му ден бе разписан минута по минута.

Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.

Тогава към него се приближи Петър и му предложи:

– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.

Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!

За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:

– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.

Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.

Преди да се разделят Михаил отбеляза:

– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.

Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Симеон бе само на 13 години, но подражавайки на майка си, започна да се моли на сатана.

Веднъж той сподели с приятелят си:

– Имам чувството, все едно имам партньорски отношения с дявола.

Симеон лъжеше, крадеше, манипулираше членовете на семейството си, с изключение на майка си и въздействаше лошо на приятелите си.

Сънищата му бяха изпълнени с кошмари. Една сутрин се събуди и видя дявола на края на кревата си.

– Ти ще преминеш през един изпит, а след това ще умреш, – предрече му сатана.

Вярно е, че по-късно Симеон имаше сериозни неприятности, но премина през тях и остана жив, след което си каза:

– Явно дяволът е лъжец.

Симеон много искаше да се запознае с момиче, за това на един християнски празник помоли един вярващ в Бога човек да се помоли за него.

Докато човекът се молеше, Симеон усети как цялото му тяло се изпълни с мир. Почувства се освободен и силен. Това бе много по-различно от взаимоотношенията му със сатана.

Християнинът, който се помоли за Симеон му каза:

– Ти бе в плен на сатана, но той е лъжец.

Това потвърждаваше онова, което сам бе открил за дявола.

Симеон се обърна от сатанизма към Христос и сега принадлежи на Бога. Той започна да работи в местната църква, като разкриваше разликата между делата на сатана и Христос.

Симеон е живо свидетелство за спасителната сила на Бог. Сега той казва на много хора:

– Мога да кажа с увереност, че Бог ме спаси. Господ е източникът на всичко, което е добро, свято и праведно. Всеки може да се обърнем към Него, за да намерим истината.

По празниците и в неделите обикновено е много шумно край църквите. Множество хора се усмихват едни на други и се поздравяват.

Днешния ден бе слънчев и храмът бе привлякъл множество люде. Павел и Филип присъстваха на богослужението в църквата. Те също, като повечето излизащи от храма, бяха радостни и весели.

– Когато влязохме в църквата наблюдава ли хората там? – попита Павел.

– Какво толкова, обикновени хора, – вдигна рамене Филип.

– Тези, които си спомнят за Разпнатия са с широко отворени очи и Го очакват – отбеляза Павел. –  Те не се прозяват. И се надяват с радост да получат подарък от самия Цар.

– Не всички са еднакви. На тези, които виждам само храма, очите им бродят нагоре надолу, – разкри най-накрая своите наблюдения и Филип. – Техните уста са отворени, но те не пеят, а само се прозяват.

– Човек не трябва да се отегчава особено по време на богослужение, – вметна Павел.

– Все пак са се намерили люде, който са дошли да почетат Невидимият – подчерта Филип.

– А тези, които са Го видели, не могат да Го забравят, – добави Павел.

– Такива идват в храма не заради самата сграда или да намерят някаква утеха, а заради Него, – отбеляза Филип.

– Един вижда архитектурата на храма и си казва: „Каква красива и голяма църква!“ А друг вижда Христос и изрича възхитен: “ Какъв велик Спасител!“ – заключи въодушевено Павел.