На какво изкушение е положен човек от вън, зависи от това какъв е вътрешно той. Всеки има свои изкушения и те идват, защото сме предразположени към тях.

Съблазънта ще предложи кратък път към желаната цел, за която знаем, че е зло, но смятаме, че е добро, поне за момента.

Изкушението за известно време може да обърка човек, така че той да не може да различи доброто от лошото.

Когато сме подложени на въздействието на поредната примамка, ние ѝ се поддаваме, защото обожествяваме своята похот, което показва, че преди не сме грешили просто от срамежливост или плахост.

Да избягаш от изкушенията е невъзможно, без тях няма пълноценен живот.

Не си мислете, че сте подложени на такива съблазни, които никой до сега не е изпитвал. Това, че преминавате през тях е човешко, а не извънреден тест, неизвестен до сега на хората.

Бог не ни спасява от изкушенията, но ни идва на помощ да ги преодоляваме, защото „понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага“.

Никола често задаваше на дядо си Божан въпроси.

Това не бе жажда за знания, а начин да се противопостави срещу вярата на дядо си и да му докаже, че това, в което Божан вярваше са пълни глупости.

Младежът нямаше какво да прави и реши отново да се заяде със стареца.

– Защо всеки вярващ трябва се смята за роб на Бога? – попита невинно Никола. – Това направо е унизително за свободния човек. Как може човек от 21 век да се смята за роб?

– Роби или слуги Божии стават хора, които доброволно са решили да изградят живота си по заповедите на Евангелието, – каза спокойно дядо Божан. – В тях няма нещо, което би противоречало на човешката природа и нищо, което би било унизително или противоестествено за човека.

– А ако някой не желае да живее по тези заповеди? – наежи се Никола.

– Неизбежно се превръща в роб на греха и страстите си, – усмихна се старецът.

– Следователно аз не мога да правя това, което на мен ми харесва, така ли? – скочи Никола.

– Погледни, – смирено каза старецът, – какви са плодовете на живот подчинен на увлечения, похот, сластолюбие, алчност…?

Никола мълчеше.

– Те водят към смърт, – заключи дядо Божан.

– Какво ще получа, ако се освободя от греха и стана роб на Бога? – попита Никола.

– Светост и вечен живот.

Нямаше смисъл да се продължава този спора. Нужно бе Никола да познае истината, която можеше да го освободи от заблужденията му.

Един ден дяволът решил да унищожи хората в света, за това повикал демоните си, да съставят план за действие. Първи се явил Гневът, той обещал:

– Ще противопоставя брат против брат. Това ще подтикне хората да се сърдят едни на други и по такъв начин сами ще се самоунищожат.

И Похот предложила своите услуги:
– Ще съблазня умовете им и хората ще се превърнат в животни, те ще се лишат от възможността да обичат.

Обадила се Лакомия:

– Ще действам със най-разрушителната от всички страсти – необузданите им желания.

– Ще отровя с болести телата и умовете им, – заканило се Пиянство.

Мързел, Омраза, Завист, … също изказали своите предложения, но дяволът не бил доволен от плановете им.

Най-накрая се изказал и последния му помощник:

– Ще убеждавам хората да бъдат такива, каквито Бог ги иска. Ще им обяснявам, че е чудесно да бъдеш честен, чист и смел.  Ще подкрепям желанието им да се посветят да правят добро в живота ….

Дяволът бил ужасен от тези думи. А помощникът му продължил:

– …. но ще им кажа, че не е нужно много да бързат. Ще ги посъветвам да изчакат, докато дойде благоприятното време, което е подходящо за осъществяване на тези стремежи.

Дяволът зарадван казал:

– Ти ще отидеш на Земята, за да унищожиш човечеството.

Името на този помощник на дявола било Забавяне. Най-опасната стратегия, която действа унищожаващо, е забавянето, т.е. отлагане за по-късно на неща, които трябва да направим сега.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Спасението на човека от греха, става чрез ближните му, но и чрез тях го настига духовната му смърт.

Можем да злобеем срещу хората, да се възгордяваме пред тях, да им навяваме похот.

Но можем да обичаме човека, да се смиряваме пред него и да го гледаме с чисти очи.

И когато това стане в нас, внезапно разбираме, че всеки човек е „неръкотворен образ“, зад който стои Самият Христос.

Практиката на християнския живот се свежда до това, между мен и всеки човек да стои Христос.

Трябва да виждаме хората само чрез Христос.