Ирина имаше две големи котки. Един ден се смили над две малки котенца, които жално мяучеха и ги прибра в дома си.

Когато започна да им приготвя храната, котетата бяха неспокойни.

И четирите животни не откъсваха поглед от Ирина.

Едно от малките котенца се опита да скочи на масата. Ирина два – три пъти го събори от масата.

Тя видя, че котето се готви отново да скочи.

Ирина се ядоса и се обърна към най-голямата котка:

– Докато това малкото скача на масата, няма да ви раздам храната.

И тя продължи работата си. Повече никой не я смущаваше.

Когато погледна към животните Ирина разбра, че е имало опит за скок, но е бил неуспешен.

Опашката на малкото коте бе притисната към пода от лапата на голямата котка.

Малката все пак успяваше за малко да се отлепи, но не стигаше много далече.

След няколко такива проби да избяга, последва:

– Р-р-р-р

И оголване на зъбите срещу малкото коте.

Ирина се засмя, погали голямата котка и добави:

– Благодаря за помощта.

Хората в заведението почти не го забелязваха, но масите бяха добре подредени с чисти покривки, подът лъщеше от чистота, …. Всичко бе точно направено.

Мирон бе в заведението от десет минути, но му направи впечатление именно този човек.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се изумяваше от него:

– Работи много бързо, – каза си Мирон. – Забелязва, ако липсва нещо и го доставя, преди някой да го поиска.

Мирон се усмихна:

– Този мъж работи педантично, независимо от това, дали някой го забелязва.

Мирон завъртя глава, тупна се по коляното и добави:

– Ето това е! Човек трябва да работи всекидневно така, че да спечели уважението на външните хора.

Мирон напълно разбираше, как може да се предложи тихо свидетелство за Евангелието, което лесно се открива в привидно малките действия на служене за другите.

В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.

Ирена чистеше дома си. Не, не очакваше гости, но обичаше в дома ѝ да е чисто и приятно.

Будното ѝ око забеляза тъмни петна по белия кухненски под, целият покрит с плочки.

– Това непременно трябва да се изчисти. Не може да стои така. Как не съм го видяла по-рано? – ядосваше се Ирена.

Тя застана на колене и започна старателно да търка петното, но колкото повече търкаше, толкова повече се забелязваха други петна.

Обикновено така става. Всяко петно, което успеем донякъде да премахнем, прави останалите много по-очевидни.

– Колко мръсен е станал кухненския ни под, – Възкликна Ирена. – Колкото и да се мъча, едва ли ще успея да го почистя напълно.

Така става и с нас. Най-добрите ни усилия да се справим с греха, все се провалят.

Но винаги има надежда. Бог може да изчисти това, което ние не можем. И най-трудните петна ще станат „бели като сняг“.

Не можем да изтрием петната от грях наслоили се в душите ни, но можем да получим спасение чрез Този, чиято жертва ни позволява да бъдем напълно очистени.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.