Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.
Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:
– Дичо, какво ти е?
Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.
След продължителната пауза Дичо тихо каза:
– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.
– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.
– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.
– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и непоколебими! Пригответе се, да се сражавате в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“
Дичо се усмихна и каза:
– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.
– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?
– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.
– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби
Дичо прегърна баща си и възкликна:
– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.
– Ти си мой син и аз се гордея с теб.
