Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Това бе една от най-големите и красиви църкви в района. В нея се спазваше строг ред. Хората в нея бяха приели свои правила, който спазваха безпрекословно.

Веднъж по време на проповедта пастирът на църквата Правдан Самоуверенов забеляза на последния ред близо до вратата мъж със широкопола шапка, избеляла риза и протрити дънки. И той реши, че веднага след като свърши службата, ще поговори с този странен посетител.

Накрая хората изпяха последната песен и се помолиха. След което започнаха да се събират на групички и да разговарят.
Самоуверенов бе фиксирал чудноватия тип и се насочи право към него.

Когато приближи до мъжа Правдан учтиво се обърна към него:

– Здравейте, господине. Радвам се, че сте решили да посетите нашата църква. Но имам една молба към вас. Преди да дойдете следващия път тук, помолете Бог за съвет, как трябва да се облечете.

След една седмица Самоуверенов забеляза същия човек, но промяна в облеклото му не забеляза. Той отново бе в старите си изтъркани дрехи и с широкополата шапка на главата.

В Правдан всичко закипя и той едва се сдържаше, но криво ляво докара проповедта до края. Веднага след това той тръгна право към смущаващия го индивид.

Самоуверенов се опита да бъде любезен, но гласът му излезе рязък и груб:

– Нали ви казах да се помолите и да потърсите съвет от Господа как да се облечете за църква?

– Помолих се, – невъзмутимо отговори мъжът.

– И какво ви отговори Бог?

– Той каза, че не знае, защото никога не е бил тук …..

Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Летището бе много натоварено. Сякаш цял град се бе изсипал в него. Една майка стоеше отстрани. Тя бе хванала за ръка малкото си дете, което крещеше, риташе и отказваше да се качи в самолета.

– Хайде, милото ми, няма нищо страшно, – спокойният и пълен с утеха глас не достигаше до детето.

– Не, …. няма, не……., – малкото се дърпаше, раздаваше удари с ръце и крака наоколо, без да се помръдне напред.

Всичките ѝ опити да успокои детето се оказаха напразни. Малкото изпитваше голям страх да влезе в търбуха на тази метална птица с огромни криле.

Жена бе силно обременена. Безсилието я сковаваше и тя не можеше да мисли рационално. Накрая се предаде и се свлече на пода. Покри лицето си с ръце и се разрида.
– Боже, какво ще правя сега, – хлипаше младата жена. – Тук никого не познавам ….., а там ще ни чакат ….

Неочаквано няколко жени, съвсем непознати за изпадналата в немощ, обиколиха младата майка и детето ѝ. Предложиха ѝ храна и вода. Една от тях прегърнаха падналата духом майка, а друга от непознатите жени гушна детето и му запя някаква детска песничка.

Този любящ кръг от жени въздействаха благоприятно на майката и малкото ѝ, а след това се качиха заедно с тях в самолета.

Помощта бе дошла неочаквано, но навреме.

Така и Бог чака нашия зов за да ни се притече на помощ, да ни укрепи с надежда и ни обгърне с любов.