Мартин бе малко любознателно момче. Едва бе проходил и проговорил, тръгна да проучва всичко около себе си.

Един ден бе излязъл на разходка с майка си и леля си Ана. Двете жени го бяха оставили да тича напред, но внимателно го наблюдаваха да не падне, да не се удари или да потъне незнайно къде.

Изведнъж Мартин се затича към майка си. Той стискайки нещо в ръката си и силно крещеше:

– Мамо, намерих боровинки! Намерих боровинки!

Майка му и Ана се спогледаха притеснено.

– В района няма боровинки, – смутено каза майката на Мартин.

– Но има диви зайци, – загатна леко Ана. – Навярно тези „боровинки“ са останали след тях.

Осъзнавайки ситуацията, двете жени извикаха в един глас:

– Не ги яж! Това не са боровинки.

Мартин се стъписа и уплашено погледна майка си:

– Как не са боровинки? Виж чернички са ….. много големи са. Татковите бяха ей такива…..

И малчугана почти прибра ръцете си една до друга, за да изобрази, колко дребни са били.

– Ние живеем в свят, където нещата не винаги изглеждат такива каквито са, – започна да обяснява леля Ана, като разроши перчема на Мартин. – Откриваме нещо, което ни прилича на много познато, което сме виждали преди, но това не е то.

– Марти, не забеляза ли, че тези боровинки са малко странни? – попита майката му.

– Тогава какво са? – Мартин гледаше изумен големите черни топчета в ръката си.

– Това е останало от дивите зайци, които живеят в тази гора, – леля Ана се помъчи да помогне на Мартин да разбере грешката си.

– Мамо, какво е това, щом не са боровинки? – Мартин впери недоумяващо очи в майка си.

Явно той не бе схванал намека на леля си Ана.

– Това е подобно на това, което ти оставяш в кукото, – усмихна се майката.

– Зайчетата са го ……, – едва доловимо прошепна малчугана.

Мартин трепна и бързо изхвърли топчетата от ръката си, след което извади носната кърпичка от джоба на панталоните си и започна старателно да си бърше ръцете.

– Голям чистник е, – засмя се Ана.

Добре, че бяха близо до един горски извор, в противен случай не се знаеше какво щеше прави нашия герой.

Така се случва и с нас. Вглеждаме се в хората и ситуациите, но гледаме на нещата отгоре-отгоре и забелязваме само това, което виждат очите ни. Понякога се налага малко да разровим повърхността, за да разберем какво всъщност се случва.

Само с Божията помощ можем да открием „истински неща“, които всъщност се преправят на такива, а не са.

Хубаво е да си преуспяващ, особено в шоу бизнеса.

Юри Василев водеше не едно телевизионно предаване и можеше да се каже, че имаше успех сред зрителите.

Харесваха го заради артистичността и ерудицията му. Всички смятаха, че какъвто и въпрос да му зададеш, той е компетентен да му отговори.

Юри минаваше за скромен човек, но не бе безразличен към похвалите.

Веднъж Василев посети един малък манастир, закътан в диплите на планината.

Сред природата и на чист въздух, човек се отпуска и забравя за всякакви изяви или предстоящи срещи.

Игуменката на манастира бе възрастна жена с проницателни тъмни очи. Тя видя новодошлия и внимателно се вгледа в него.

Юри смело се приближи към нея и я попита:

– Нещо смущава ли ви?

„Навярно се мъчи да си спомни къде е виждала лицето ми, – помисли си Василев. – Може би трябва да ѝ подскажа заглавие от някое мое предаване. Сигурно ще ахне ….“

Но тя напрегнато съсредоточена продължи да го проучва.

Изведнъж игуменката наруши мълчанието си и каза с болка:

– Да, смущава ме вашата гордост

Юри остана изненадан и се стъписа.

„Добре ме е разгледала тази игуменката, – въздъхна в себе си Василев. – Тя е видяла не само моето „популярно лице“, но е проникнала дълбоко в мен, откривайки нещо, за което другите край мен са били слепи – моята гордост“.

Бе тиха и прохладна утрин. Жана бе цялата в синини. Тя едва пристъпваше, но бе решила да поговори със свещеника в църквата.

Когато Киприян я видя, веднага я попита:

– Какво се е случило с теб, жено? Защо е такова лицето ти?

– Мъжът ми ме бие …, – изхлипа Жана.

– Отдавна ли?

– Вече цели десет години.

– Често ли?

– Всеки ден.

Тъга обзе свещеника.

„Тази жена е героиня, – помисли си Киприян. – Днес само с пръст да докоснат някоя жена и тя е готова за развод, а тази понася безропотно цели десет години“.

– Как търпиш всичко това? – попита свещеникът.

– Той ме обича, – каза с нежност Жана. – Само, когато пие става лош. Но се притеснявам, че това става пред очите на децата.

Трудно положение, какво можеше да се направи?

– Хайде да се помолим, – предложи свещеникът.

След като се помолиха, Жана си тръгна.

Една седмица по-късно тя влезе отново в храма, но бе много променена. Лицето ѝ сияеше, а походката ѝ бе уверена.

– Как е мъжът ви? – попита Киприян.

– Когато се върнах от молитвата при вас, той не пи, на следващия ден също, така и на по-следващия. Вече цяла седмица капка алкохол не е сложил в устата си. И знаете ли какво ми каза?

– Какво?

– „Изпитвам отвращение към спиртните напитки, повръща ми се, щом зърна бутилката или чаша пълна с вино“. От тогава с пръст не ме е докоснал.

– Силна е била вярата ти и търпението също, – усмихна се насърчаващо свещеникът.

Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.