Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Представители на различни професии имат свои особености. Какво ли не прави човек, за да има успех и късметът му да не изневерява.

Но най-суеверни сред професионалистите, се оказват може би космонавти! Това е една от новите професии, но рисковете и опасностите при нея са много големи.

Да, космонавтите са смели, мъжествени, волеви, интелигентни, трудолюбиви, … но все пак са и обикновени хора. И нищо човешко не им е чуждо.

На 25 март 1961 г. предстоеше стартирането на петият космически спътник с куче и манекен на борда.

Преди полета на първият космонавт оставаше малко повече от полови месец. Но за това знаеха малцина, напрегнати изпълнени с ентусиазъм и с не малка доза страх от предстоящия експеримент.

Юри Гагарин заедно с останалите кандидати от първия отряд, бяха дошли на космодрома, за да присъстват при пускането на спътника.

Това беше петият космически спътник, но той беше съпровождан с много надежди, трепет и безпокойство, както и всеки от предишните четири. Всичко се концентрираше върху нови задачи, въпроси и цели.

Гагарин погледна кучето, на което му предстоеше да полети и попита:

– Как се казва?

– Късмет, – беше отговора.

– Е, късметът няма да ни обърка плановете! – Засмя се Гагарин. – Нека да го наречем Звезда!

Така четирикракият пътник на петия космически спътник, излетя с това символично име.

А колкото до късмета, за космонавтите никога не е бил излишен ….

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Това може да се случи и в най-добрите семейства.

Преди много време Добрина водеше война и колкото и да е странно, тя се сражаваше със собствения си мъж. Постоянно бе недоволна от него и роптаеше против решенията му.

Един ден не издържа и се обърна към Бога:

– Господи, така повече не може. Мъжът ми трябва да се промени.

Тя плачеше и се оплакваше.

Но Бог ѝ каза:

– Не той, а ти трябва да се промениш.

– Боже, сериозно ли говориш, но аз съм просто ангел в нашите взаимоотношения.

Това не беше съвсем така.

Тя започна да става рано в пет часа сутринта. Четеше Библията и се молеше, като казваше:

– Господи, не виждам отговор на въпроса си. Какво да правя?

– Ако ти си приближиш към Мен, ще получиш дългоочакваният отговор.

И тя започна още по-ревностно да търси Бога.

Една сутрин Добрина усети, че всъщност се съревновава с мъжа си. До сега изобщо не бе разбирала, че постъпва по този начин.

Така Бог постепенно ѝ откри греха, който се криеше в това съперничество и страха, който живееше в нея.

Тя се покая и Бог я освободи. Измени сърцето ѝ.

Когато тя се приближи към Него, Той отговори на въпросите ѝ, въоръжи я със силата си и я освободи.

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.