Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.

Теодосий се чувстваше проклет. Направи три опита за самоубийство. Престоя един дълъг период в лудницата.

Почти всеки ден си казваше:

– За мен няма никаква надежда. А съм изгубен.

Един ден намери Библия, забравена от някой на една пейка.

Теодосий я отвори и започна да чете.

Той усети любовта и състраданието на Исус към отчаяни хора като него.

– Виждам, – каза на себе си, – толкова много доброжелателност, милост, доброта и съчувствие към нещастните хора в поведението на нашия Спасител, …

И се разплака.

Докато седеше с Исус на тази пейка, Теодосий все повече откриваше същата любов, каквато бяха получили „бирниците и грешниците“, когато ядяха и пиеха с Него.

– Той е дошъл като „лекар“ за онези, които знаеха, че са „болни“, – въздъхна дълбоко Теодосий.

Ако седите на „масата на грешниците“ днес, чувствайки се нещастни или безнадеждни, бъдете сигурни, че това е масата, към която Исус придърпва стола Си и сяда до вас.

На онези, които осъзнаят, че са изгубени, Той казва:

– Следвайте ме!

В групата щяха да изучават четвърта глава на Деяния на апостолите от Новия завет.

В нея раната църква описва владетелите на земята като буйни и кроящи заговор срещу Господния помазаник.

Ръководителят на групата Атанас предложи:

– Нека да започнем днес нашето изучаване на Библията. Тук се молят вярващите, казвайки Ирод, Пилат Понтийски, заедно с езичниците и ….

Тотьо, който отскоро посещаваше тази група, прекъсна Атанас:

– Не е вярно! Евреите убиха Христос.

Всички го изгледаха изненадано, а той продължи настървено:

– Мога да ви дам четири часов документален филм, в който се разказва как евреите са Го убили. Те стоят зад всички войни по света и са виновни за всичко лошо, което се е случило не само в моя, но и във вашия живот.

Другите се размърдаха неспокойно по местата си, докато Атанас се опитваше да вразуми новият:

– Изкупителната жертва на Христос беше необходима за греховете на всеки човек и ние всички сме грешни. Божията сила и воля са определили какво ще се случи с Исус и …

– Не, – гневно размахваше ръце Тотьо, – това са направили само евреите. Всички останали сме добри и нямаме никаква отговорност за случилото се.

Повдигана се спор. Останалите правеха опити да обяснят на развилнелия се слушател, за смисъла на Христовата жертва, но …

Тотьо стигна до там, че започна да спори за думите на Христос, че никой не може да отнеме живота Му от Него, но че Той има властта да го даде и да го вземе отново.

Не можаха да го убедят, че собствените му грехове за помогнали за убийството на Исус. Той държеше на конспиративни теории за евреите, с които бе натъпкана главата му, а Господ го чакаше.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.