Радослав всяка сутрин ставаше рано. Разсъждаваше върху Библията и се молеше. Той беше предан на Господа и не забравяше сутрешните си срещи с Него. Това беше най-хубавото време за него.

И това бе докато е се запозна с Боб, куче породата немска овчарка. Красиво и стройно животно, човек не може да му се нагледа.

Радослав бе очарован от него и всяка сутрин рано го извеждаше на разходка. Кучето и човекът бяха станали неразделни приятели. Съвместната разходка в ранните утринни часове разсънваше и двамата. Разхождайки се така те срещаха утрото.

Една сряда на молитвеното богослужение се случи нещо интересно с Радослав.

По време на молитвата Божият Дух проговори на сърцето му:

– Христос е първият!

Радослав трепна. Той знаеше, че Христос трябва да бъде първият му фокус за деня, но ….. заради Боб това се бе нарушило. Боб се бе превърнал в нов фокус за него.

Радослав промени отправната си точка и каква огромна разлика се получи. Щом съмнеше Боб започна да размахва опашка, да подскача, да тича до вратата и обратно, показвайки желанието си да излезе навън.

Да, кучето бе радостно и щастливо, но Радослав бе изгубил това чувство. Не, че харесваше по-малко Боб, но нещо му бе тягостно, усещаше някаква празнота в себе си.

И младежът реши:

– Ще търся първо Божието царство! Христос е първият!

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Всички отдавна спяха, но Мартин още се въртеше в кревата. Странно защо, но сънят бягаше от очите му.

Мартин се загледа през отворения прозорец. А там луната ведро му се усмихваше. Тя бе изпълнила със светлина целия си диск.

Изведнъж Мартин се озова на един пазарен площад. На една издигната платформа стоеше проповедник, облечен като свещеник.

Мартин се заслуша. Той остана изненадан.

– Никой до сега не съм чувал така да проповядва в църквата, – каза си той. – Каква дълбочина и проницателност само!? Трябва да приближа и да го видя по-отблизо. Предполагам, че лицето му е одухотворено. Самият Свети Дух говори чрез него.

И Мартин започна бавно да си пробиват път сред тълпата, за да достигне до проповедника. Въпреки усилията си той бе изтласкан зад издигнатата платформа и виждаше само гърбът на говорителят.

Внезапно Мартин изтръпна от ужас. Под дрехата на свещеника той забеляза да се мята опашка.

Мартин не повярва на очите си. Той разбута тълпата, стигна до проповедника и му извика:

– Ти си дяволът.

Проповядващия се усмихна и спокойно отговори:

– Да, аз съм дяволът.

– Ти, който си паднал ангел, – започна настървено Мартин, – враг на Бога, баща на лъжата, как можеш така задълбочено и проникновено да проповядваш Истината?

– Това не е толкова трудно, – отговори проповедникът – защото аз много по-добре от вас Я зная, но виж да се живее според Нея, това е съвсем друга работа.

Мартин трепна  и седна в леглото си. Това, което видя го изуми.

– Ние не само трябва да проповядваме Истината, но и да живеем според Нея, – каза си Мартин. – В противен случай се превръщаме в най-страшните и опасни измамници.

Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.