Тя бе малко, бедно, мексиканско момиче. Край него хората носеха дарове, за да ги поднесат на статуята на Исус в местната църква.

– Толкова много искам да Му подаря и аз нещо, – с болка казваше момичето, – а нямам нищо.

Някой я посъветва:

– Набери крайпътни треви и цветя. От тях направи букет и Му го поднеси.

– Той няма ли да приеме това за подигравка? – попита плахо момичето.

– За Христос не е важен дара, а как го поднасяш. Той приема всеки дар, стига да е от сърце.

Момичето се усмихна. Надеждата огря сърцето ѝ.

Събра треви и цветя край пътя. От тях оформи букет. И тръгна към църквата, притиснала до сърцето си скромния букет.

Наоколо хората започнаха да ѝ се подиграват:

– Какво е това? Букет от плевели.

– Тя подиграва ли се с Исус?

Момичето вървеше смело напред, вдигнало глава. Очите му бяха насълзени, но то не искаше да ги забележат.

Когато стигна до олтара, коленичи, поднесе скромния си букет в краката на статуята и тихо каза:

– Исусе, нямам друго какво да ти поднеса, но ти го давам от цялото си сърце.

И стана чудо.

Всички ахнаха.

Плевелите се разтвориха и цъфнаха в прекрасни червени цветя.

Днес това цвете наричат Коледна звезда, а в Мексико и Гватемала цветето на Святата нощ.

Днес Исус ви кани да му подарите сърцето си.

Какво чакате?

Няма по-хубав дар от това за Рождения Му ден.

Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Никола бе вдигнал ръце и арогантно настояваше:

– Ако добрите ми дела надделяват над лошите, Бог по някакъв начин е длъжен да ги приеме.

Крум само поклати глава и попита:

– Какво носят такива като теб вместо жертвата на олтара?

– Добри дела, морал или филантропия, какво друго? – повдигна рамене Никола. – Това малко ли е?

– Нали няма прощение на греха освен чрез проливането на кръв? – повдигна въпросително вежди Крум.

– Кръв та кръв, какво си се захванал за нея? – размаха възмутено ръце Никола.

– Много хора не искат да дойдат на мястото на жертвоприношението, Кръста на Исус Христос, – отбеляза Крум, – защото той ги изправя пред собствения им грях и ги осъжда. Напомня им, че небесната порта е затворена за грешниците.

– Ако спазваш определени правила …., – започна неуверено Никола.

– Човек не може да се оправдае чрез закона, – наблегна на думите си Крум.

– Тогава как? – присви очи Никола.

– Кръвта на Исус е достатъчна, за да прости всеки грях. Тя очиства съвестта ни от дела, които водят към смърт.

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.

Вальо целия се тресеше от плач:

– Не е честно! Никой не може да избира родителите си. Защо тогава ме упрекват несправедливо?

Дядо Вълчо чу воплите му и каза:

– Виж как цар Йосия направи своя избор в началото на царуването си.

Вальо веднага се настрои да слуша поредната история на дядо си. Той много обичаше такива, защото от всяка една, научаваше нещо ново.

– „Той върши това, което бе право пред Господа, като ходи напълно в пътя на баща си Давида, без да се отклони на дясно или на ляво“, – дядо му цитира стих от Библията, а след това добави. – Той се е върнал назад, намерил е прародител, достоен за подражание и е решил: „Ще бъда като него“!

Вальо попита дядо си:

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да избираш родителите си, но можеш да избереш своя наставник, възпитател или съветник. С други думи казано този, на който ще подражаваш.

– А какво е станало с цар Йосия? – поинтересува се Вальо.

– Той избрал Давид, който бе избрал Бога, затова в живота му нещата започнаха да се нареждат. Йосия разби идолите, събори олтарите.

– Интересно, не бях чувал тази история, – заинтригуван сподели Вальо.

От къде ще я чуе, когато родителите му не бяха християни като дядо му и не четяха Библията?!

Старецът продължи:

– Йосия все едно е казал: „Това, което бащите ми са учили, аз не го приемам. Това, което те прегърнаха, аз отхвърлям“. Йосия беше намерил Бога на Давид и Го беше направил свой.

– А аз кого да последвам? – тръсна нервно глава Вальо.

Старецът потупа внука си по рамото и го посъветва:

– Ти можеш сам да направиш избор за пътя си, който ще поемеш, но внимавай кой и какво избираш.