Когато ядете много бързо, не давате възможност на организма ви да разбере, че се е наситил и не се нуждае от повече храна.

За да се изпрати сигнал вашият храносмилателен тракт към мозъка, е необходимо време.

Ако вие „нахвърляте“ в себе си храна със състезателно темпо, може да получите само киселини и газове.

Освен това организмът  ви ще изисква повече храна, отколкото е необходимо, а това рано или късно сами ще разберете, като се погледнете в огледалото.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Часовникът звани. Симо вече трети път го удряше, докато той нацяло замлъкна.

– Само още пет минути и ще стана, – каза си решително Симо и се отпусна.

Но петте минути станаха половин час.

Нещо тревожно се промъкна в съзнанието му, той опита да стане, но краката му отказаха. Кратко боричкане с одеялото и чаршафите и Симо успя да ги отхвърли от себе си. С топлите си още крака стъпи в студения свят и целия настръхна.

Свлече се на единият край на леглото и очите му отново се затвориха. Помъчи се да повдигне клепачите си, за да нахлуе в тях светлината, но те се противопоставиха. С помощта на ръцете си можа да получи желания ефект.

Отвори очи и се насочи към банята. Погледна се в огледалото.

Косата бе разбъркана, очите бяха присвити като на азиатец, а в краищата им се таяха парчета от съня. Устните му бяха пресъхнали…. Общо взето лицето му бе такова, че всяко куче би се уплашило от него.

– Дайте ми един час, – казва си Симо – и ще изглеждам малко по-интелигентно. Малко парфюм, одеколон…… и готово.

– И кого ще заблудиш?

– Какво? – стресна се Симо. – Кой си ти?

– Никакъв финес нямаш. Къде е изгладената риза с вратовръзка? А стилни обувки? Разните ти финтифлюшки, къде са? Това си ти в 6:30 сутринта. Кой ще те хареса такъв, а да се влюби …. да не говорим, няма смисъл.

– Аз го обичам, – каза тих и нежен глас. – За Мен няма значение неговото обществено положение. Обичам го не заради начина му на обличане, нито за постиженията му в живота, … а него самия.

– И ти смяташ, че от него ще излезе нещо? – първият глас стана груб и саркастичен. – Погледни го само.

– На мен не са ми нужни най-добрите и първите, защото Аз ще ги направя такива.

– С такъв не бих си губил времето, – с леден тон се отзова първият глас.

– О, ти не знаеш какво съкровище е?! Ела, когато завърша работата си и ще разбереш какъв шедьовър съм изваял от него.

Гласовете млъкнаха, а Симо седеше насред стаята слисан.

Започна бързо да се облича, сякаш искаше да скрие несъвършенствата си. Погледна часовника и хукна да догони времето, което безвъзвратно бе отлетяло.

А душата му пееше:
– Аз ще стана шедьовър в Неговите ръце, – изведнъж се сепна, – Прости ми, Господи, пак се успах. Помогни ми навреме да стигна….

– Ха-ха-ха, от този … шедьовър…ха-ха-ха….

– Ти си слят, – каза тихият глас. – Той за мен е съвършен, Синът Ми плати цената за него.

Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Ники скоро бе гледал филма приказка „Шехерезада“.

Скоро наближаваше рождения ден на баба му. Тя бе неговия любим разказвач на приказки.

На празникът майка му подари на баба му краси пеньоар на цветчета.

Възрастната жена веднага го облече и започна да се оглежда пред огледалото.

Изведнъж Ники, на който никой не обръщаше внимания, извика възторжено:

– Бабо, ти си прекрасна като Шехерезада.

Всички се засмяха.