Днес Васко се прибра по-рано от работа. Беше напрегнат и притеснен. Жена му Елка го посрещна на вратата и го попита:

– Какво се е случило?

Васко махна с ръка и раздразнено отговори:

– Нали ги знаеш техните безкрайни аварии. За машините няма профилактика, няма ремонт, докато спрат на цяло.

– Търси те братовчед ти Стоян, – каза Елка.

– Кога?

– Няма и час, откакто си тръгна.

– Да беше ме почакал, – свъси вежди недоволен Васко. – Какво се е случило?

– Невена го напуснала.

– И защо?

– Събрала си багажа и му казала: „Повече с теб не мога да живея“.

– А детето?

– Оставила му го е.

– Е, как няма да го остави, – плесна с ръце Васко. – Това дете го отгледа и продължава да се грижи за него  майка му.

– Напуснала го е преди една седмица, – смотолеви Елка.

– И защо до сега е мълчал?

Елка вдигна рамене:

– Надявал се е, тя да се върне. По-късно разбрал, че са ѝ дали гарсониера в новия квартал.

– Как няма да ѝ дадат, тя е такава красавица, а и знае как да се умилква.

– Е, все ние жените сме виновни за всичко.

– Много добре знаеш, – заговори спокойно Васко, – че тя ходеше и с други мъже, не беше и майка на детето си, а за домакиня изобщо не ставаше. Нямаше нищо, което да я свързва с Васко и неговия дом.

– Ти пък от къде знаеш това? – сопна се Елка.

– Не трудно да се усетят пукнатините в едно семейство. Стоян се беше превърнал в слугиня. Переше, готвеше, чистеше, даже и дрехите си шиеше сам, а майка му се грижеше за детето им, докато Невена ходи на фризьор, маникюри, педикюри, на ръцете ѝ златни пръстени и гривни, на ушите и обици с разноцветни висулки. В джоба ѝ ключ за лада. Родителите ѝ дават доста пари. С една дума, има си всичко, за какво ѝ е семейство и допълнителни грижи.

– Дразниш се, защото е еманципирана жена, – усмихна се предизвикателно Елка.

– Нямах предвид това, – реагира остро Васко.

– Щом има възможност, защо да не е хубава и привлекателана…..

– За чуждите мъже, нали?! – прекъсна я Васко.

– А защо не за своя? Кой бяга от красивото?

– Знаеш, че при нея нещата не стоят така. За Невена 500 лева са нищо. С лекота харчи пари наляво и надясно. Такава жена не може да бъде добра майка, нито истинска съпруга. Тя е глезла. Създава си други връзки. Има други амбиции и желания, които я отдалечават от семейството.

– Не вярвам да е толкова коравосърдечна, нали има дете, – каза Елка.

– Помисли добре, – каза по-кротко Васко. – По цял ден я няма у дома, друг гледа детето ѝ. Не го вижда седмици наред, не чува гласа му, не я боли, когато то заплаче. Не го гали, не го целува. Истинската майката дори, когато бие детето си, го прави от обич. Ето тези връзки, които държат родители и деца в едно, не са създадени. Възможносттите, която Стоян е дал на Невена, ѝ е помогнал да се откъсне от семейството и тя си е създала самостоятелен живот извън него.

 

Нашата християнска дейност и нашето влияние върху другите зависи от това в какво състояние се намира нашият вътрешен човек. Ако ние нямаме „огъня“ на Христовата любов, ние не можем да направим нищо, за да се спаси поне една душа.
Без любов един към друг ние не сме хора, а бездушни статуи. Нашите думи на обич ще звучат като „мед що звънти“, а сетивата ни ще бъдат като изсъхнала мазилка.
Както печка без огън не е топла, така и човек, нямащ в себе си Бога, не може да изпитва любов към ближния.
Любовта към ближния се разкрива в състраданието, саможертвата, нежност, мъдрост, кротост, смирение и т.н. Ако тези са налице в сърцето ни, нашите думи за Господа ще окажат голямо влияние на околните.
Святият Дух дава светлина на вярата и пълнота в любовта. Той разпръсва тъмнината на съмнението. Както тялото, така и душата оживява от огъня на Святия Дух.

Мариела знаеше, че не е разумно да плаче, докато е в болницата, защото веднага започваха да се суетят сестрите около нея. Само, че трудно се сдържаше. Куражът я бе напуснал.

Но изведнъж всичко се оправи. Медицинската сестра застана до леглото и ѝ каза:

– Един млад мъж попита за теб.

Мариела се изпъна и погледна съсредоточено сестрата, която мило ѝ се усмихваше:

– Помоли да ти предам ….. много обич.

– Това е бил Миро, – прошепна Мариела. – Каза ли още нещо?

– Ще дойде да ви посети утре сутрината. Поиска веднага да ви види, но му казахме, че сте претърпяла малка операция и сега сте уморена, за това той реши утре пак да дойде.

Мариела се чувстваше безкрайно щастлива. Имаше чувството, че е на седмото небе.

На другия ден ѝ донесоха огромен букет червени рози.

– Ах, – извика медицинската сестра, – изглежда „Свети Валентин“ е позакъснял тази година. Дори и половината няма в какво да ги сложа.

– Не се притеснявайте, – успокои я Мариела, – по-добре ми подайте картичката.

– „За любимата ми лястовичка. С нетърпение очаквам да оздравееш. С много любов Миро“, – прочети задъхано Мариела и се разплака.

След няколко часа Миро влезе усмихнат в стаята при нея. Изкрящите му сини очи изгаряха Мариела. Тя едва се сдържа да не скочи от леглото и да се хвърли в прегръдките му.

Той усети порива ѝ и пристъпи бързо към нея. Седна на стола до леглото ѝ и хвана ръката ѝ. Тя бе неописуемо щастлива. Това бе истинска любов. Медицинската сестра ги гледаше и им се радваше.

Преди три дена бе станал някакъв атентат. Имаше изстрели, викове, много стенещи хора, линейки и полиция. В тази суматоха, тълпата ги бе разделила.

Мариела бе пострадала, но Миро късно разбра, линейката беше я откарала. Той се бе притеснил много за нея. Обиколи няколко болници и накрая я намери.

Успокоиха го, че ще се оправи, но за него по-важно бе, че е останала жива. Другото нямаше значение.

А сега бяха заедно и сърцата им преливаха от любов, какво значение имаше някаква си малка операция там …..

  Този следобед слънцето надви облаците и се усмихна на    хората.  Това донесе надежда, радост и добри очаквания. Хората копнееха за нещо по-добро, решения, които да оправят живота   им.

Симов седеше в сладкарницата и размишляваше върху нещата, които се бяха струпали върху главата му. Така го завари Теодосий.

Симов го видя, махна му с ръка и го покани на стола срещу себе си. Двамата се познаваха много добре, бяха преминали през доста перипети в живота си.

– Не мога да виня Меги и Деси за моите провали, нали аз бях ги избрал за съпруги, – продължи Симов на глас с размишленията си.

– Проблема беше основно в теб, – включи се веднага Теодосий. – Той се корени дълбоко в самата ти същност.

– Знаеш ли? – каза тихо Симов. – Анализирах всичките си връзки, започвайки с децата, преминавайки през приятели и завършвайки с подчинените.

– Е и какво – засмя се Теодосий, – да не си получил специално просветление?

– Установих, че цял живот съм се обграждал със слаби хора, – продължи размишленията си Симов, – с надеждата, че в замяна на грижите, които полагам за тях, ще получа малко обич или поне малко благодарност.

– И резултата е бил катастрофален, – уточни Теодосий. – Нима не си забелязал, че колкто повече даваш, толкова повече злоба получаваше?

– Оценяваха ме само силните, – каза с тъга Симов.

– Никой не изпитва благодарност, за това, че го превръщаш в инвалид или човек, който е неспособен да направи нещо, – каза Теодосий. – Не можеш вечно да се грижиш за другите. Идва момент, когато човек се уморява и ги оставя.

– А те се почувстваха предадени и ме намразиха, – допълни Симов.

– Така е станало и с двете ти съпруги, някои приятели, клиенти, с почти всичките ти служители ……. – каза Теодосий като гледаше Симов право в очите.

Най трудно е да започне човек да се променя. Когато започне този процес, се разклащат основите на сградата, която представлява живота на даден индивид. Равновесието се нарушава и всичко се срутва.

И все пак Симов трябваше да започне от някъде. Нужно му бе преустройство и промяна. Хубавото е, че го осъзнаваше. Беше разбрал, че трябва да започне от себе си, а след това щеше да подреди и останалите разбити парчета в живота си, до колкото това беше възможно.

В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.