94 годишната еврейка разказва за оцеляването си в няколко нацистки лагера по време на Холокоста.

Laura Раск е била номер 79564. Тя е станала свидетел на това, как много хора били отведени до „сградата с душовете“ в Биркенау.

Не мина много време преди да я извикат. Тя бе ескортирана до мястото на предстоящата ѝ гибел.

– Затворник 79564, – някой се провикна по високоговорителя.

Тъй като Laura Раск бе третирана като политически затворник, бе спечелила временна отсрочка преди смъртта си.

Разпитваха я във връзка с бягството ѝ от Peterswaldau. Служителите на SS изглеждаха впечатлени от смелостта и куража ѝ.

Достигна се и до съдбоносния въпрос:

– Харесва ли ти в Аушвиц?

Тя разбра, че животът ѝ висеше на косъм и че всичко зависеше от отговора ѝ:

– Не мога да се оплача, – отговори Laura Раск.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.

Градът Актау е проектиран и изграден изцяло по план разработен в проектантски институт в Ленинград.

В него няма улици според общоприетия смисъл да думата. Много от тях нямат имена, а тези, които имат име не е използват за адресите.

Актау се състои от 36 микрорайона. Те използват номера от 1 до 32. Номерата отразяват реда, по който са построени. Най-старият е 3-я, едва после са се появили 1-я, 2-я и 3-А.

Адресите в този град приличат на телефонни номера. Това много спомага за търсене на даден адрес.

Особена забележителност в Актау е един маяк, който е разположен на покрива на жилищна сграда в 4-ти микрорайон. Това е единствения фар в европейската част на страната, който се намира на покрива на жилище.

За водоснабдяването на града и предприятията са въведени промишлени инсталации за опресняване, защото Актау няма естествени източници на питейна вода.  Градът напълно е осигурен с преработена морска вода.

Тази вечер Миронова беше на смяна. Телефона звънна. Обади се женски глас:

– Ало, обаждам се от Димитър Полянов 48.

– Тук Спасителна служба. Случило ли се е нещо у вас?

– Искам да поръчам пица.

Миронова веднага възприе това за поредната „остроумна“ шега, но според инструкциите, тя трябваше да продължи разговора.

– Извинете, госпожо, но сте звъннали на погрешно място. Вие сте набрали номера на Спасителната служба.

– Да, знам това. Моля, със сладки чушки, гъби и сирене.

– Извинявайте, но вие знаете ли изобщо кой номер сте набрали?

– Разбира се! Колко ще струва?

Изведнъж Миронова разбра. Това не беше шега. Там се случваше нещо доста сериозно.

– У вас има непредвидена ситуация? – Миронова реши да получи потвърждение на своето предположение.

– Да.

– Вие не можете да говорите, защото до вас има някой?

– Да, точно така. След колко време ще дойде поръчката?

– Патрулната кола е на 10 минути от вас. В дома ви има ли огнестрелно оръжие?

– Не.

– Можете ли да останете на телефона още малко време?

– Не, това е всичко. Благодаря.

Когато хората от патрулната кола пристигнаха на оказания адрес, видяха следната картина.

Пият мъж бе решил да излее злобата си върху съпругата си и жестоко я бе пребил….

Това не се случваше за първи път в това семейство.

Жената бе поискала да извика полиция, но не можеше да направи това открито. За това бе използвала този трик с поръчката на „пица“.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.