Настъпиха тежки дни. Започнаха да преследват и изтребват християните. Не бяха пощадени нито деца, нито възрастни. Безжалостно се проливаха реки от кръв.

В едно село живееше Васил с жена си Неда и двамата си сина Божил и Добромир. Те бяха християни и въпреки, че бяха далече от насилията и мъченията, животът им съвсем не бе лек.

Васил трудно си намираше работа, а и това, което успяваше да изкара не стигаше да изхрани семейството си.

Но въпреки всичко всяка вечер той заставаше с жена си и децата си на молитва пред Бога.

– Господи, – казваше Васил, – възлагам цялото си бреме на Теб и вярвам, че един ден нещата ще се променят към по-добро.

За да насърчи себе си и семейството си Васил бе написал на една дъска:

„Не винаги ще бъде така!“

И я окачи на видно място в дома си.

Минаха годините на гонение, тормоз и издевателства. В живота настана благоденствие. Дойде свободата. Синовете на Васил отраснаха и имаха вече деца.

Веднъж цялото семейство се събра на обща трапеза в стария дома на Васил и Неда.

Помолиха се и благодариха на Бога за благодатта, успехите и процъфтяващия живот.

Изведнъж Божил забеляза дъската с надписа за насърчение, който баща му бе писал преди и каза:

– Татко махни тази дъска, не искам да си спомням за тежките времена. Нали всичко свърши и остана назад.

– Не, деца мой, нека виси, – каза кротко Васил. – Не забравяйте, че не винаги ще бъде така. И учете децата си на това. Трябва да можем да благодарим на Бога за всичко. В тежко време, да Му благодарим за изпитанията, а във време като днешното – за благословенията.

Само човек, който винаги си спомня за вечността, умее да благодари!

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Отново дъжд. Изобилен и непрекъснат. Влагата проникваше навсякъде и навяваше тегота и безнадежност.

Стоил крачеше, навел глава и преосмисляше случилото се. Мислите неспокойно препускаха в главата му и не му даваха мир.

Скоро прекрачи прага на дома си, закачи мокрото яке на закачалката, влезе в хола и се тръшна в единия фотьойл.

Баща му четеше вестник на дивана. Той забеляза, че синът му е разстроен и съчувствено се обърна към него:

– Отново неприятности?

– Както винаги Атанас, – махна недоволно с ръка Стоил, – с неговите непрекъснати претенции, че ако имал това и това, щял да оправи нещата.

– Балансиран живот се постига, в зависимост от това, – наблегна  бащата, – какво си поставил в центъра на живота си.

– И къде е разковничето? – бурно реагира Стоил. – Какво трябва да постави човек в центъра на живота си, за да му бъде всичко наред?

– Помисли си за живота като колело, – спокойно каза бащата. – Всички спици на живота, които представляват взаимоотношенията ти със всичко около теб, са насочени към някакъв център. Това могат да бъдат семейството, кариерата, парите, а защо не и Исус?

– От къде си сигурен, че има някакъв център, от който влияе живота ми? – попита троснато Стоил.

– Обърни внимание, за какво най-много мислиш, – посъветва го бащата. – Именно това е, което те стимулира да действаш.

Стоил въздъхна и нищо не каза.

– Центърът на живота ти е от решаващо значение за баланса в теб, – продължи бащата. – Солиден център води до стабилен живот.

– Ясно, крехък център води до слаб живот, – засмя се пресилено Стоил.

– Когато чуя, някой да казва, че животът му е провален, – каза бащата без да се засяга от думите на сина си, – това означава само едно. Центърът му е дефектен. Той е взел нещо различно от Бог за свой приоритет в живота.

Лицето на Стоил измени вида си. То стана сериозно. Младежът усети, че в думите на баща му има нещо ценно.

– Центърът създава не само стабилност, но контролира и влияе върху всичко останало в живота ти, – каза бащата. – Каквото поставиш в центъра, то ще те стимулира и вдъхновява.

– Какво да избера за център на живота си тогава? – попита Стоил.

– Направи Исус центъра на живота си и Той ще ти осигури стабилността, контрола, и силата, които са необходими за твоето битие. Само така във всички останали области на живота си: семейство, кариера, цели, пари, … чрез Исус ще намериш баланс.

Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!