Бе жега и непоносима горещина. Човеците се обливаха в пот, търсеха прохлада, но не я намираха. Не им стигаха ежедневните проблеми, с които се сблъскваха, а сега и това непоносимо бреме.

Антон в този зной по нищо не се различаваше от останалите. Той бе обронил глава и тежко дишаше.

Атанас също усещаше капризите на сезона, но изглежда това не му се отразяваше. Свирукаше си и весело крачеше.

Атанас забеляза оклюмалия се под дебелата сянка Антон и реши да види какво става с него. Приближи го и тъй като нямаше никаква реакция, попита:

– Антоне, лошо ли ти е?

– Какво очакваш в такъв слънчев потоп? – измърмори недоволно Антон. – Какво да скачам и да се радвам ли в тази непоносима пещ? Погледни ме целият съм мокър и едва дишам.

– Е, по-спокойно, – усмихна се Атанас, – топло е, но не е чак толкова лошо.

Антон повдигна глава, въздъхна тежко и каза:

– Чудя ти се, на теб жегата не ти ли влияе? Гледам те усмихнат и весел. Как го правиш това?

– Всеки ден правя едно от най-ободряващите упражнения, – засмя се Атанас.

– И какво е това ободряващо упражнение? – попита недоверчиво Антон.

– Прекарвам време в хваление към Бога, – отговори Антон.

– Хмм … Ти сериозно ли говориш?

– За теб е от жизненоважно значение да разбереш, че времето, прекарано в пълно поклонение на Бога, ще ти даде способността да устоиш на бурите в живота, дори и в жегата. Да хвалиш Господа всеки ден – под душа, докато се разхождаш или вършиш друга дейност, именно това ще ти даде възможност да погледнеш на ситуациите в живота си от друга гледна точка.

– За това ли ходиш с бодра крачка и весело сърце? – нещо бавно започна да се пречупва в Антон. – Аз си мислех, че като ходя на църква, нали там пеем, това е напълно достатъчно.

– Тогава си станал анорексичен християнин, – отбеляза Атанас. – Ако пееш само в неделя изпускаш най-хубавото от живота.

Антон все още гледаше приятеля си, но не искаше да се съгласи с него напълно. Виждайки реакцията му, Атанас продължи весело:

– Нима искаш да изпуснеш удоволствието да се очистиш от шлака в живота си, да се отърсиш от скръбта и да облечеше одеждите на хваление?

– Не знам, – уклончиво поклати глава Антон.

– Чуй това е най-великата размяна, която можеш да преживееш. Вместо пепел венец, миро на радост вместо плач, песен в замяна на унилия дух. И това е с цел да се наречем „дървета на правда насадени от Господа, за да се прослави Той“.

На Антон вече не му бе горещо, той бе готова да пее и прославя Бога!

Валеше. Небето изливаше болката и мъката си върху зажаднялата земя. Неделята в такова време не предоставяше големи възможности за развлечение.

Повечето от хората оставаха по домовете си и се отдаваха на спомените си.

Чекмеджето бе изтеглено. Женска ръка се протегна към отдавна изтъркания албум и разтвори страниците му. Попадна на снимка, която я върна години назад.

Даниела я гледаше и се усмихваше. Малкото момиченце бе тя. Тогава бе само на пет години.

Слънцето бе нанесло малки лунички върху лицето на детето. Дългата му руса коса бе сплетена на плитка.

– Това бях преди тридесет години, – въздъхна тъжно Даниела.

Сега за гърба си имаше три неуспешни брака, хиляди мили прелетени със самолет. Безчет SMS – си и електронни писма …

Тя бе изоставила всяко от семействата, които бе сключила с големи надежди и много любов, но бедата ѝ бе, че се люшкаше върху вълни към високоскоростната си кариера. И сега, когато имаше това, което бе желала, вече изобщо не го искаше.

Но има и втори шанс. Знаете ли, на всеки един от нас Бог дава още една възможност?

„Ако някой изповяда, че Исус е Божият Син, Бог пребъдва в него, и той в Бога“.

Господ дава удобен случай, когато могат да се преосмислят лошите решения и недобрия избор. Той спасява чрез благодатта Си.

Бог постави ограничение във времето за греха, а Синът Му спечели победа над смъртта.

Исус може да направи нещо с бъркотията в живота ви. Благодат, ето какво ви е нужно в настоящия момент!

Влади бе ядосан на всички, особено на познатите си от църквата. Нямаше желание да се среща с тях, за това не му се ходеше и на църква.

И каква бе причината?

Всички, когато го видеха питаха:

– Как е баща ти? Как е семейството ти?

А той бе готов да им изкрещи: „Защо не ме питате как съм аз? Аз помагам на възрастните си родители. Освен това имам двама непокорни тинейджъри. Работя по цял ден. Защо никой не се интересува за мен?“

На баща му бе отрязан единия крак и той скоро щеше да се върне в къщи. Влади бе настръхнал. Ежедневието му щеше да се натовари още повече. Какво да прави?

Тази неделя на вратата на църквата се сблъска с жена, която се грижеше за майка му, преди да почине. През същото време тя гледаше и своята майка.

– Лельо Роси, татко скоро ще се прибере от болницата. Не знам как да се грижа за него. Ти имаш опит със своя баща, дай ми съвет, какво да правя? Ти как успяваше в къщи тогава, като същевременно помагаше и на други болни по домовете им?

Жената се усмихна и каза:

– Това не е нищо. Беше привилегия да се грижа за него.

Влади бе шокиран от думите ѝ. Трябваше да мине дълъг период от време, за да превърне задължението си да помага на баща си в привилегия.

Като християни ние имаме права, но да служим и да се отказваме от правата си е привилегия.

Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

По празниците и в неделите обикновено е много шумно край църквите. Множество хора се усмихват едни на други и се поздравяват.

Днешния ден бе слънчев и храмът бе привлякъл множество люде. Павел и Филип присъстваха на богослужението в църквата. Те също, като повечето излизащи от храма, бяха радостни и весели.

– Когато влязохме в църквата наблюдава ли хората там? – попита Павел.

– Какво толкова, обикновени хора, – вдигна рамене Филип.

– Тези, които си спомнят за Разпнатия са с широко отворени очи и Го очакват – отбеляза Павел. –  Те не се прозяват. И се надяват с радост да получат подарък от самия Цар.

– Не всички са еднакви. На тези, които виждам само храма, очите им бродят нагоре надолу, – разкри най-накрая своите наблюдения и Филип. – Техните уста са отворени, но те не пеят, а само се прозяват.

– Човек не трябва да се отегчава особено по време на богослужение, – вметна Павел.

– Все пак са се намерили люде, който са дошли да почетат Невидимият – подчерта Филип.

– А тези, които са Го видели, не могат да Го забравят, – добави Павел.

– Такива идват в храма не заради самата сграда или да намерят някаква утеха, а заради Него, – отбеляза Филип.

– Един вижда архитектурата на храма и си казва: „Каква красива и голяма църква!“ А друг вижда Христос и изрича възхитен: “ Какъв велик Спасител!“ – заключи въодушевено Павел.