Един ангел току що бе прелетял на Земята, седна на едно клонче и се заслуша в разговора на няколко деца.
– Моят баща вчера ми подари панделка. Аз само го попитах, а той веднага ми я подари. Мама каза, че човек изпитва голяма радост, когато получава подаръци, – каза Мими, въртейки на пръст крайчето на косата си.
– А аз имам цветни моливи. Наскоро ми ги купиха. Значи и аз имам радост, така ли? – попита Таня.
Димчо потърка носа си, явно бе решил да каже нещо:
– На мен ми купиха велосипед, но аз още не мога да го карам. Това също ли се смята за подарък?
– Мама каза, че имаш радост, когато получаваш подаръци и на теб от това ти става хубаво, – каза Мими, като се настани още по-удобно на пейката.
– Значи ако не ти подаряват подаръци, ти нямаш радост, така ли? – попита Димчо, поглеждайки към Иван, който с обувката си разравяше купчинка пясък.
– Щом нищо не ти подаряват, – назидаделно каза Мими, – означава, че никой не те обича.
Всички деца погледнаха към Иван, който живееше сам със баба си и съвсем не получаваше подаръци.
– Аз също имам радост, – скочи Иван. – Вчера гората ми подари цяла кошница със гъби.
Всички с интерес погледнаха Иван.
– Това не се брой, ти сам си си ги набрал. Подарък е , когато някой друг ти го даде, – каза Мими.
Иван се замисли, а след това изтърси:
– Вчера валеше дъжд, помните ли? Вие всички побягнахте по домовете си. А аз останах в беседката, баба беше отишла до магазина. И тогава дъждът ми подари една голяма дъга. Красива, с много цветове, по цялото небе, това ми достави голяма радост.
Всички отново погледнаха Иван изумено.
– А след дъжда, в локвите сребристи рибки плаваха. Наистина, видях ги. И всичко това дъждът ми подари, – Иван целият сияеше.
Децата с нямо възхищение гледаха своя приятел.
Ангелът извади доклада си и написа: „Ден първи. Срещнах малък вълшебник“. След това се замисли малко и добави: „А ме уверяваха, че такива на Земята няма“.

Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.

Живяло някога едно малко птиченце. То било много слабо и се гушело между братата и сестрите си. Родителите строго го надзиравали и не му позволявали да отива близко до края на гнездото. Те се страхували, че то ще падне.
Така минало детството на това птиче. Когато братята и сестрите му започнали да излитат от гнездото, то тъжно ги гледало и си мислело, че на него не му е дадено да лети.
Веднъж му станало много тъжно и то решило въпреки забраната на родителите си да се добере до края на гнездото и поне с едно око да види света.
Но птичето било съвсем неумело и първия силен порив на вятъра го съборил долу. То паднало върху мъха. Не успяло още да се изплаши, когато видяло към него да приближава голямо и страшно животно, с озъбена паст, мощни крака и опашка.
Птиченцето никога не било виждало куче, но веднага разбрало, че трябва да се спасява. Кучето се спуснало след него. Птичето побягнало на своите неприспособени крака за бягане, то тичало, тичало, докато не се блъснало в лошо миришещи кожени ботуши.
Това бил ловецът. Той вдигнал птичето и с интерес започнал да го разглежда, недоумявайки, как може такава голяма и здрава птица да не отлети директно от кучето му.
Птичето притихнало в ръцете му и ловецът решил да го отнесе в дома си, на своите деца.
Докато било лято децата си играели с птичето, но после отишли на училище в града. Птичето останало на двора в открита волиера, защото всички смятали, че то не може да лети. Там то седяло, забравено от всички, гледайки с копнеж към летящите птици.
Веднъж през един отвор на мрежата до него успяла да се промъкне котката. Добре, че стопанинът бил наблизо, та птичето отървало кожата.
Дупката в мрежата била закърпена, но птичето разбрало, че от сега насетне го грози опасност и то започнало да тренира своите слаби крила, за да може да се защитава с тях. Всеки ден ги натоварвало с камъни и се опитвало да ги задържи. Крилете му забележимо укрепнали.
Независимо, че птичето заякнало, то не си помислило изобщо, че може да лети, като другите птици.
Но веднъж котката отново го нападнала във волиерата. Било нощ и нападението на котката, изненадало птичето. То се събудило и започнало силно да маха с криле, отбранявайки се от котката.
Котката няколко пъти го ударила, птиченцето вече си мислело, че не ще може да отбие атаките на нощния хищник, когато земята под него се изместила. Котката останало долу, а птиченцето разбрало, че лети.
От възторг то се стрелнало нагоре към небето, понесло се по посока на вятъра, направило няколко прощални кръга над дома, който го бе приютил и полятя към своето семейство, където бе неговия истински дом.

Суша. Селяните се събрали пред църквата и започнали да порицават попа:
– Колко пъти си се молил за дъжд, а дъжд няма. Изглежда молитвата ти е неугодна пред Бога?!
Попа не бил глупак и казал:
– Исках да ви кажа, братя, че вчера дойде заповед от небето да се договоря с вас, колко дъжд ви е необходим и в кой ден именно.
– Добре, нека да в понеделник, – обадил се един старец.
– Не може в понеделник, – обадил се един, – аз наех работници да ми плевят царевицата.
– Е, тогава във вторник, – предложил отново старецът.
– Как във вторник? – възпротивил се втори. – Не видяли колко много зърно съм разпръснал на гумното да се суши.
– Давай, тогава в сряда.
– В сряда е невъзможно, – обадил се трети. – У нас има празник и ако всичките ми гости се намокрят, какво ще ги правя?
– Тогава в четвъртък.
– Не, в четвъртък женя сина си, – възразил четвърти, – никакъв дъжд не ми трябва.
– Ами, нека да е в петък, – почесал се по главата старецът.
– Не, не може, – изломотил пети, – народът казва, че петък е тежък ден, няма да имаме късмет.
– Добре, тогава остава в събота, – примирено казал старецът.
– Не, не и не, – развикал се шести, – в събота ми докарват воловете, искам да ги изпробвам.
Тогава попа се намесил:
– Слушайте, добри хора, разберете се помежду си, а на следващата неделя ми дайте отговор.
Но и до следващата неделя селяните не могли да се споразумеят.