Опустошението свърши. Грозно стърчаха развалини от разрушени сгради, а там някога цъфтеше живот.

Много жици бяха прекъснати и в оцелелите домове отдавна нямаше ток. Те тънеха в сумрак, но хората не се отказваха да ги използват за защита срещу студа през нощта и яркото слънце през деня.

Общината реши да възобнови електричеството във всеки оцелял дом. Само след една седмица светнаха лампите.

Но това не стана празник за хората. Те бяха ужасени.

– Боже, в каква непоносима мръсотия сме живели.

Празни, прашни и без гърла бутилки се търкаляха по пода. Подгизнали, разкъсани и мухлясали хартии бяха пръснати навсякъде. Имаше и изгнили неразпознаваеми предмети… Цареше пълен безпорядък.

– По-добре да изгасим лампите, отколкото да гледаме всичко това.

Тези хора свикнали повече с тъмнината и нещастието си, поискаха да се скрият от това, което им разкри светлината. Тя ги изобличи за нехайството и безделието им, затова те я намразиха.

Светлината им разкри до каква степен са затънали в тинята на нежеланието си да променят нещата. Те предпочетоха да затворят очи пред истината и да избягат.

Колко много хора живеят в прашните си и занемарени жилища, като се оправдават с недостиг на време, но това е нищо в сравнение със скандалните, неприятни и грозни мисли и думи излизащи от устата им.

Да се откаже човек от душевната си тъмнина е много трудно.

По му е лесно да се успокои с мисълта:

„Всички хора около мен са непочтени, лъжат, хитруват, мошеничестват, мамят и се развращават. Тогава защо точно аз трябва да се променям? Тази светлина само ми пречи да водя обичайния си начин на живот, по-добре да я няма“.

Това е въпрос на избор, който може да се коригира към добро, ако всичко е оставено в ръцете на Бога. Само така може да се предопредели безпогрешната и правилна посока в живота.

Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Пролет е, а дъждът е едно от най-обичайните явления през този сезон. Той е изключително необходим за природата, но можем да го възприемем и като пречистващо средство за нас хората.

Таня и Боряна седяха в стаята и съжаляваха, че поради дъжда не могат да излязат навън.

Когато вали, на човек нищо друго не му остава, освен да размишлява и разсъждава. И двете момичета скоро се оказаха в подобен мисловен простор.

– Как мислиш, – попита Таня, – какво означава изразът: „Очите са огледало на човешката душа“?

– Знаеш ли, че в много изрази на иврит чрез очите се описва характера и личността на човека? – не отговори, а попита Боряна.

– Не, – призна си чистосърдечно Таня.

– Дори в химна на Израел очите се споменават по специален начин, – каза Боряна.

– Разкажи ми, – помоли я Таня, – каква роля играят „очите“ в еврейския език.

– В съвременния иврит много изрази са построени върху думата аин (עַיִן), или „око“, която символизира дух или характер, – отбеляза Боряна.

Таня бе затаила дъх и очакваше с нетърпение да чуе по-нататъшните обяснения на приятелката си.

– Така „аин това“ или „добро око“ означава „добър човек“. „Аин цапа“ или „тесни очи“, символизират алчен и зъл човек. А под „Бе-гова знаим“, т.е. „на нивото на очите“ се разбира, да разговаряш със някого на понятен за него език.

– Например, когато доктор описва ситуация с прости думи, без сложни медицински термини, – бързо съобрази Таня.

– В националният химн на Израел има един доста популярен ред: „Аин ле-Цийон цофия“ (עַיִן לְצִיּוֹן צוֹפִיָּה), т.е. „към Сион е отправен погледът ни“, – каза Боряна.

– Могат ли всички евреи , които живеят на хиляди километри от Израел, наистина да виждат Сион? – попита Таня.

–  Разбира се, че не, – засмя се Боряна. – Тази фраза символизира вековната преданост и стремеж на евреите, изразяваща се с обръщане на поглед към Ерусалим при молитва три пъти на ден.

Слънцето скоро проби облаците и двете приятелки с радост излязоха навън.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.