Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Наско седеше до баба си и внимателно я слушаше. Докато старицата му говореше, пъргаво премяташе в тигана ароматни палачинки.

– Има едно чудесно място, на което да отидеш, след като си разорен, на работа.

– Бабо, но това звучи парадоксално, – опонира Наско.

– Можеш да се смееш на мъдростите на баба си, – усмихна се старицата, – но правилното разбиране на работата е жизнено важно за успехът ти. Май гледаш на работата като проклятие, а не благословение?

– Е, не на всеки му се работи всичко, което му се предлага, – възрази Наско.

– Чуй, дете, Бог постави Адам да работи не като наказание или проклятие, но понеже работата е нещо добро.

– Честно казано понякога изгубвам желанието си за работа, – призна си Наско.

– Това е начинът, по който Бог ти показва, че е време да се придвижат към следващото си приключение. Човек не работи само за заплата.

– Може би е така, – съгласи се неохотно Наско.

– Бог те е създал да работиш, – поклати глава бабата. – Устроил те е така, че да следваш своите желания и да променяш света чрез това, което правиш. Създал те е да намираш удовлетворение в работата, която ти харесва. Благодари на Бог за работата, която ти е дал да вършиш и давай най-доброто от себе си за Негова слава.

Петрана бе бясна. Малкото ѝ момче бе пръснало храната на папагала върху леглото си.

Когато тя се разкрещя, Тони намери от някъде маркери и започна да шари стените на банята.

Петрана бе чувала да я съветват в такива ситуации:

– Брой до три.

Но това не работеше.

Отнемаше му любими играчки, наказваше го в ъгъла и какво ли наказание още не измисляше за малкия пакостник, но те не оказваха никакво влияние на Тони.

Тя бе виждала другите майки да броят до три, но след това нищо не правеха.

И Петрана опита, но малчугана извика:

– Четири!

– Просто не знам, какво за Бога трябва да направя, – тя бе на предела на силите си.

Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Методи бе обвинен, в нещо, което не бе извършил. Той не се защитаваше, а само каза:

– Всяка история се нуждае от злодей, за да може героят да блесне.

Дядо Петко бе чул препирнята на младите хора и само добави:

– Със сигурност не е трудно да се намерят злодеи и в истории за страданието на Исус по време на страстната седмица.

Всички ококориха очи и въпросително погледнаха стареца.

– Това бяха невежи и безверни ученици, коравосърдечни фарисеи, садукеи, защитаващи своите привилегировани позиции, жестоки и безчовечни войници и циничен имперски областен управител, – започна да обяснява дядо Петко. – Към този списък могат да бъдат добавени и нашите имена, тъй като нашите грехове направиха ужасното изпитание на Исус необходимо.

Останалите само въздъхнаха.

– Можем да добавим и Божието име към списъка, – провокира ги старецът.

– Какво? Бог е причинил страданието на Исус? – почти в един глас реагираха няколко души.

– Да, – поклати глава дядо Петко. – Зад камшика на бича беше Божията ръка, която изливаше присъдата, гнева и наказанието за греховете на целия свят върху Сина.

Повечето бяха навели глави.

– Представете си, – плесна с ръце старецът, – как коженият камшик се спуска по голия гръб на Исус. След него остават рани, които кървят. Плътта Му е разкъсана.

– Колко лош е грехът, – възкликна Камен. – И то нашия грях.

– Така изглежда наказанието, – констатира дядо Петко. – Ако Бог наистина направи това на своя Син, той със сигурност ще го извърши и на невярващите в последния ден.

Повечето мълчаха и клатеха глави.

– Цената беше платена. Исус иска да види своето потомство – теб и мен, да живее с Него вечно, – каза като заключение дядо Петко.