Николов бе съдия.

Той бе измислил уникален подход за справяне с кражбите в магазините.

– Нека мият колите на паркинга на местния супермаркет упражнявайки общополезен труд, – бе предложил Николов.

Той се надяваше това да възпре бъдещите кражби и да послужи като ярко напомняне за последствията от нарушенията.

– Всяко действие има последствие. – казваше Николов. – Отговорността е важна.

Всяко прегрешение разкрива нелоялността към обществото.

Миенето на колите на обществени места служи за смирение, което насърчава към размисъл и отговорност.

Истинската свобода за човека идва, когато той признае грешката си, поправи се и прегърне Божията благодат.

Илия бе затворен, поради лошите си избори и високомерието си. Бе признат за виновен.

Стъпките на пазача отекваха в каменните стени.

Илия седеше на пода в килията и очакваше последния си миг.

Не смееше да погледне нагоре, защото очакваше да чуе:

– Време е да платиш за греховете си.

Вратата се отвори, но Илия чу нещо друго:

– Свободен си да си вървиш. Взеха Исус вместо теб.

Илия не повярва на ушите си и стоеше на едно място без да помръдва.

Вратата рязко се отвори и пазача грубо извика:

– Какво чакаш? Махай се!

Илия остана без окови. Престъпленията му бяха простени.

Той стоеше и се чудеше:

– Какво стана? Как така съм свободен?

Благодатта току що се случи. Христос бе отнел греховете му.

Ние сме оправдани пред Бога, когато повярваме, че Исус проля кръвта Си, жертвайки живота Си за нас.

Петър загуби чука си в полето. Той го търси часове наред, но не успя да го намери.

Накрая се обади на приятеля си Васил, който имаше металдетектор:

– Загубих чука си в полето. Търсих го дълго, но не го открих.

– Какво толкова … един чук. Вземи си друг, – посъветва го Васил.

– Чукът може да повреди машините за обработване на това място, – притеснено обясни Петър. – Можеш ли да ми помогнеш?

– Добре. Идвам веднага.

Те откриха чука, но и още нещо. Това бе съкровище от монети, съдове за хранене и бижута датиращи от римско време.

Царството Божие е като съкровище, скрито в полето.

Въпреки че тази аналогия се отнася до спасението, принципът за приемане на даровете, които Бог ни дава, може да бъде приложен към много области от нашия живот.

Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.