Чу се дрезгав глас в нощта:

– Здравей! Мога ли да се постопля малко.

Доньо се скара на кучето:

– Стига си лаял! Пусни човека, да дойде до огъня!

– Благодаря, – непознатият се приближи. – казвам се Матьо.

Той пуска тежката си чанта на земята с облекчение:

– Давам предимство на огъня и почивката пред това бреме.

Доньо се засмя:

– Съжалението е голяма тежест, ден след ден, миля след миля. Носенето на гузна съвест увеличава товара.

Матьо побутна шапката си малко назад и прибави:

– Нашата съвест е система за предупреждение. Тя ни е дар от Бога. Той е написал закона Си на всяко сърце и след това ни е дал съвест, за да различаваме правилното от грешното.

– Съвестта ни се прекланя пред всичко, на което даваме най-високо място в сърцата си, – поклати глава Доньо. – Ако Исус е Господ, съвестта ни ще бъде чувствителна към Него, водейки ни в Неговата добра, съвършена воля и живот в увереност и мир.

– Така е, – съгласи се гостът край огъня. – Ако нещо или някой друг освен Исус заеме трона, съвестта ни ще отслабне. За съжаление, при лоши влияния, тя може дори да загуби всякаква чувствителност.

Задуха студен вятър. Матьо забеляза, че и двете обувки на Доньо бяха цъфнали. От там се показваха мръсните му пръсти.

– Какво ще кажеш да ти поправя обувките? – предложи Матьо.

– Благодаря, – веднага се отзова Доньо. – Аз пък мога да ти помогна да олекотиш чантата си. Със сигурност ще улесни пътя ти.

Двамата решиха, че на другия ден, когато е видело, взаимно ще си помогнат.

Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.