Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

Испанската художничка Йоланда Домингес е направила експеримент, по време на който е установила, какво виждат децата на фотографиите в модните списания.

По време на експеримента на децата показали фотографии на Dior, Pepe Jeans, Miu Miu and Alexander Wang. На снимките моделите били в различни пози и облекло.

Интересното е, че мъжете на фотографиите децата са възприемали като герои или босове.

Например, за снимка, на която бил сниман националният отбор на Германия по футбол, едно от момчетата казало, че мъжете приличат на герои, а момиче предположило, че те са много щастливи.

А за жените, обикновено децата казвали, че чакат помощ, в нетрезво състояние са или нацяло са мъртви.

На една от снимките, на която имало момиче, което седяло на улицата, прикривайки лицето си с ръце, едно момче предположило „Тя се чувства самотна и гладна“. Друго от децата предположило, че момичето е изплашено.

Според резултатите от експеримента, Йоланда Домингес е заявила, че даже децата чувстват неравенството между жените и мъжете в модната индустрия.

Така художничката се е опитала да привлече общественото внимание към този проблем.

Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..

Дългите опашки пред гишетата се топяха бързо. Вече трети път обявяваха полета. Симеон подаде на Ана раницата ѝ и някак плахо стисна ръката ѝ.

Бяха се запознали преди две седмици, но все още бяха свенливи като младежи, въпреки че Симеон беше на 43 година, а Ана на 32. Тези, които бяха забелязали смущението им, се побутваха и леко се усмихваха.

„Дали ще се престраши да я целуне?“ – мислеха си те.

Симеон беше сериозен човек и се срамуваше да направи тази крачка. Униформен мъж проверяваше паспорта на Ана. Тя бе останала последна от пътниците.

Внезапно Симеон прескочи заграждението и се втурна напред……

– Стойте! Къде отивате? Там е забранено! – извика след него един от полицаите.

Симеон стигна до Ана, прегърна я и двамата се целунаха, забравили за всичко наоколо

– Какво правите? Какво ви става? Да не сте полудели? – изкрещя служителят. – Господине излезте веднага оттам. Госпожо, самолетът не може безкрайно да ви чака!

– Извинете, – казаха двамата и се разделиха веднага..

– Е, това се казва върхът! – извика един младеж, който бе наблюдавал сцената.

Симеон бързо тръгна към изхода. Сърцето му бумтеше силно, щеше да изхвръкне от гърдите му. Той все още чувстваше нежният вкус на устните ѝ.

Ана се свлече прималяла на седалката в самолета и затвори очи.

„Колко странно и неочаквано стана всичко!“ – помисли си тя.

Още от самото начало между тях беше станало нещо особено. Ана не бе изпитвала такова нещо към друг мъж преди.

На 20 години влюбването е единствено и неповторимо, но на тези години, човек не може да си позволи грешка, защото вече няма време да я поправи.

„Ех, защо не го бях срещнала по-рано? – помисли си Ана. – Хубавото е, че все пак го срещнах, макар и след толкова години…“

Лейди Амелия тръгна на пътешествие. Със себе си взе и семейните бижута.

Местните детективи получиха информация, че някой ще посегне на тези бижута, за това един от тях бе командирован в хотела  при богатата дама.

Малко след вечерята неизвестен мъж силно почука на вратата, а после без да дочака отговор влезе в стаята.

Когато влезлият мъж забеляза полицая се опита да обясни своето появяване там:

– Извинете, сбърках номера. Аз съм изглежда в ….. съседната стая.

Детектива веднага скочи и задържа мъжа, твърдейки, че той е очаквания крадец.

На какво основание полицая е направил този извод?

Е, сега е ваш ред. Мислете и разсъждавайте. Ако трябва още веднъж прочетете историята и сами се досетете, какво не се връзва в случая.

Ако много ви е трудно можете да повикате на помощ Шерлок Холмс, Еркюл Поаро или отец Браун.

Е, не се измъчвайте не на всеки е дадено да стане детектив.

За неуспелите да разкрият загадката ето отговора:

Мъжът е почукал на вратата. Ако той е мислел, че влиза в собствената си стая не би направил това.