Пътуването в самолета се оказа много приятно. Тъй като не бе спал почти цяло денонощие Григоров дремеше и пропусна да види много места, над които прелетяха.

Изведнъж прозвуча гласът на  пилота на самолета:

– Уважаеми, дами и господа, ще кацнем след 15 минути. В дясно можете да видите река Конго, която в долното си течение минава през Демократична република Конго. Това е най- пълноводната река в Африка, която влива в Атлантически океан 15 хиляди кубика вода за секунда.

Григоров погледна през прозореца и сърцето му подскочи. Ето я Конго, река свързана с толкова много легенди.

Блестящата лента на реката, подобно на змия, си пробиваше път през джунглата и криволичейки се вливаше в океана.

Каква величествена гледка! Дори от 7 хиляди метра височина вдъхваше респект. Река Конго олицетворяваше суровата сила. Тя бе непобедима и дива.

Григоров бе на прага на едно приключение, което можеше напълно да промени живота му.

– Ето я там, – каза съседа му. – Реката, която поглъща всички реки. Гробът на белия човек. Така са я нарекли, когато са я открили. Знаете ли, че целият район е изследван по-късно, защото по Конго не можело да се плава?

Григоров поклати глава и се приготви да чуе нещо интересно.

– Цялото долно течение се състои, –  продължи обясненията си съседа му, . – от около 300 водовъртежи, бързеи, водопади и течения, а това са били непреодолими пречки за придвижването по реката. Само няколко упорити мисионери и изследователи са успели да проникнат във вътрешността. Но забележете, това са направили ходейки пеша, въпреки че и там са ги очаквали безброй опасности. Малцина са успели да се измъкнат невредими.

– Дори и днес Конго ни изненадва със коварните си сюрпризи, – обади се от предната седалка един чернокож мъж. – Въпреки това ние си обичаме реката. Тя е главната артерия на континента. Поддържа живота в целия район. Без нея нищо не би съществувало.

Съседа на Григор го погледна с любопитство.

– А вас какво ви води насам? Не ми казвайте, че сте турист. В Конго не идват туристи.

– Аз съм от една биологична изследователска експедиция, – каза Григоров.

– Не ми се вярва, – човекът внимателно се вгледа в Григоров.

– Това е голям проект за проучване на броя на слоновете, – опита се да разсее недоверието на съседа си Григоров. – Имаме подкрепата на страната и правителството.

Съседа му вдигна рамене и каза:

– В последно време за какви ли не глупости пръскат пари. Изследвания……ще броят слоновете …… – и недоволно се обърна към прозореца.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Майка ѝ скоро бе починала. От нея бяха останали много снимки, които сама бе правила. Василка се опита да подреди фотографиите на отделни купчинки.

От тях я гледаха напълно непознати лица. Едни се усмихваха, други плачеха, трети се бяха отнесли някъде в мислите си……..

Когато леля Здравка я завари сред купчината снимки, каза на Василка:

– За какво ти са тези снимки? Те са ничии ….

Василка се опитваше да гледа с разбиране на фотографиите. Някои от тях я разчустваха, но тя се опитваше да се овладее.

„В крайна сметка, това са снимки, мъртва хартия, – казваше си Василка. – Може би за това по-възрастните не са ѝ обърнали внимание и не са я насърчили да продължи“.

Майка ѝ ги бе заключила в един куфар, но не като някаква тайна, а нещо, което е смятала за маловажно.

Колко ли жени като майка ѝ, с неразкрити таланти са в света? Или такива, които в името на семейството и любимия мъж, са се отрекли от мечтите си.

Василка знаеше, че поколението на майка ѝ и всички малко по-големи или по-малки от нея са се превърнали в жертвен агнец на семейния олтар.

Преди години я беше попитала;

– Мамо, защо не си завършила образованието си?

– Баща ти беше завършил само гимназия, не вървеше някак си да завърша университет.

След втори курс майка ѝ бе напуснала юридическия факултет.

Бащата на майка ѝ, нейният дядо тогава мърморел:

– Нямам дъщеря за даване за сина на търговец на зърно.

Тогава се застъпили други хора за баща ѝ:

– Велко, момчето не е лошо. Веднага се захвана с търговия, за това не е учило по-нагоре.

– Виж колко складове и магазини има само в столицата.

– Младите се обичат, грехота е да ги разделяме.

Така майка ѝ и баща ѝ се бяха оженели. Баща ѝ бе предприемчив човек и със всичко, което се захванеше, успяваше. Той бе починал преди пет години.

Майка ѝ бе скромна жена. Тя подкрепяше съпруга си и децата си в всяко тяхно начинание.

Сега и тя си бе отишла. От нея бяха останали само множество снимки ….. една неизпълнена мечта.

Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.

Група от няколко човека бавно пълзеше по стръмната пътека нагоре. Те бяха тръгнали рано сутринта, но вече наближаваха.

– Арташат е първата столица на Армения,  – каза Лазар. – Превзет е от нашествениците през пети век. Никой не знае, кога е построен „Хор Випар“, но храмът се смята за един от най-древните християнски манастири.

– Защо манастирът се намира на най-високия хълм в околността? – попита Лиляна.

– Служил е като крепост срещу нападателите, поради стратегическата си позиция на река Аракс, – поясни Петър.

Той бе се ровил в Интернет малко преди да потеглят на този поход..

– Знаете ли, че мястото се почита като най-ценната светиня на Армения? – попита Сашо, всички го наричаха професора, защото смятаха, че няма нещо, за което не е чул или прочел..

Дядо Лука вървеше с младежите по пътеката и ги слушаше внимателно. Той се бе присламчил към тях не от самото начало. Накрая не се стърпя и се намеси в разговорът им:

– Преданието гласи, че Григор Лусаворич се върнал от Израел в родната си Армения през трети век, за да проповядва християнството. Бащата на цар Трдат III  бил убит от бащата на Григор. Трдат затворил Григор и го държал 30 години в една яма на Хор Випар. Там Григор по чудодеен начин оцелял след нечувани изтезания и мъчения. Когато Трдат се разболял сериозно, получил видение, че само този,който е хвърлил в ямата на манастира, може да го изцели. Григор се молил за изцелението му, а после го покръстил. През 301 г. Армения станала християнска държава, а Григор бил почитан от цялата нация като светец.

Когато дядо Лука завърши разказа си, групата пристигна в Арташат.

Следобедното слънце обливаше равнината със ярките си лъчи. В подножието на Арарат се виждаха красиви лозя и ниви.

Древният манастир „Хор Випар“ бе построен в южния край на един оголен хълм. Там нямаше никаква растителност.

Славата на манастирът като най-голямата атракция в Армения бе напълно оправдана. Въпреки, че приближаваше края на приемното време, туристите още не бяха се пръснали.

Групата излезе на централния двор на църквата.

– Тук често се провеждат брачни церемонии,- каза Лазар, който бе водачът на групата.

В момента нямаше сватба, но мъже и жени правеха снимки на църквата и планината.