Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

 

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“

Група ангели бяха изпратени на земята. Те ликуваха. Радостта бликаше от тях. Нищо не можеше да ги накара да се сдържат, за да изразят веселието и ликуването си от мисълта на кого принадлежат.

На много места земята тънеше в мрак. Хората вървяха изгърбени сякаш носеха тежък товар. Лицата им бяха безжизнени, загубили своя облик.

Ангелите гледаха тъжните им и изморени изражения и се учудваха:

– Какво е станало с тях?

– Защо са толкова подтиснати и обезкуражени?

– Къде се е изгубила радостта им?

Един от ангелите, който бе прозрял истината се изправи и нареди:

– Мълчете! Те са болни, поради греха си. За тях е неразбираема нашата веселост.

– Само да отметнат тежкият воал на прегрешенията си, – съчувствено възкликна друг ангел, – ще открият толкова много радост и смях.

– Бодрост, веселие, радост и задоволство, това са отличителните знаци на Бог и Божия ред на нещата.  Печалният, подтиснатият и депресираният им вид говори, че те не принадлежат на Господа, – тъжно добави някой от ангелите.

– Ех, да можеха да осъзнаят, – въздъхна друг от групата ангели, – че всеки път, когато вършат дела с Бога и се отдават само на Него, ще бъдат преобразявани от  любовта, мира и радостта Му.

– Те няма да имат никаква заслуга за това, което извършват, но самото чувство, че са Божи, ще ги стопля и окриля.

Илиян се събуди. Стаята тънеше в пълен мрак. Той бе спал не повече от тридесет минути, но в сърцето си мъжът усети, че сънят му няма да се върне скоро.

Неговият приятел Атанас лежеше в болницата. Той бе получил от доктора неприятна вест:

– Ракът се е възвърнал в мозъка и гръбначния ви стълб.

Цялото същество на Илиян го болеше за приятеля му. Това бе тежък товар за него. Той се изправи и започна да се моли. Беше обременен с нуждата на Атанас.

Илиян искаше да си почине, той бе много уморен. Но се огъна под Неговото иго и прегърна Неговото бреме.

Какво означава това?

Когато позволим на Исус да вдигне нашата тежест от гърба ни и след това се вържем за игото Му, ние се впрягаме с Него, движим се в крак с Господа. И всичко това Той ни позволява.

Огъвайки се под товара Му, ние споделяме Неговите страдания, които ни позволяват да имаме дял в Неговия комфорт, „защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилства чрез Христа“.

Загрижеността на Илиян за приятеля му бе тежко бреме, но той бе благодарен, че Бог му позволи да носи тази тежест в молитва. След като се помоли и обязаността му се оттегли, той заспа отново, но се събуди отново приятно обременен с игото, което се бе превърнало в лесен и лек товар, защото той ходеше с Исус.