Posts Tagged ‘море’

Независимата

сряда, септември 22nd, 2021

Първоначално тя бе малка вълна, но постепенно порасна. Стана висока и силна.

Погледна се и си каза:

– Защо ми е морето. Искам да живея сама, да бъда независима.

Вълната се пенеше и подскачаше изпълнена с копнежи и нови желания:

– Ще изляза на сушата. А там ще ме посрещнат като царица ….

И хукна към брега.

Дочуха я други вълни и я последваха.

По пътя си тази огромна водна стихия потопи множество кораба и изпрати на дъното десетки хиляди човешки души.

Пакостите ѝ бяха безчет.

Най-накрая бе достигнат желания бряг.

Хвърли се върху него и …. се разби в непристъпната му скала.

За миг от нея и последвалите я вълни останаха само пръски и.…изчезнаха.

Задържаха се единствено лошите спомени на пострадалите от нея жертви, изпълнени с много болката и тъга.

Живи, а не мъртви

вторник, май 18th, 2021

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Той отделя внимание и на малките неща

петък, май 7th, 2021

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Голямата загуба

сряда, март 31st, 2021

На брега на морето Петрови имаха малка, но уютна вила. Това лято поканиха баба Магда да бъде с тях край морето И тя се съгласи.

Възрастната жена рядко се виждаше със сина си, снаха си и малката си внучка Соня. А сега щеше да прекара една седмица с тях край морето.

След няколко дни четиримата заминаха.

Баба Магда седеше на верандата и плетеше чорап. От време на време вдигаше очи и следеше какво прави Соня.

Малкото момиченце си играеше на пясъка край морето. Строеше замъци и ги украсяваше с черупки от миди и охлюви.

Изведнъж голяма вълна се насочи бързо към брега. Тя удари детето, а морето го повлече навътре.

Баба Магда бе набожна жена. В уплахата си тя извика:

– Господи, моля Те, спаси внучката ми! Смили се над нея …….

Морето сякаш чу този зов за помощ и със следващата вълна върна Соня на брега.

Възрастната жена притича, прегърна Соня, а след това започна старателно да оглежда внучката си.

– Краката и ръцете са на мястото си. Жива е. Само малко се е поуплашила.

Баба Магда въздъхна облекчено.

Подухна лек ветрец и старицата попипа главата си.

– Боже, къде ми е шапката? – едва не проплака тя.

В залисията си тя не бе усетила, как вятърът грабна шапката ѝ и я запокити насред морето.

Трайното съкровище

петък, юли 17th, 2020

Дени и Габи имаха една мечта. Искаха да си купят лодка и да плават с нея в открито море.

Накрая се решиха:

– Ще продадем всичко, което притежаваме и ще си я купим.

И те го направиха. Оглеждаха дълго придобивката си и още не можеха да повярват, че са се решили на това. Голяма бе радостта им.

Плаваха няколко седмици, но една ранна утрин лодката и удари нещо под водата. Проби се. В нея нахлу вода и скоро екипирани със спасителни пояси, двамата трябваше да напуснат, голямата си мечта. Малко по-късно наблюдаваха как лодката се преобърна и изчезна във дълбините.

– Всичко, за което съм работила, което притежавах от дете, донесох със себе си, – извика отчаяно Габи. – Просто потъна и нищо не мога да направя.

След трагичната катастрофа на лодката си двамата изпитаха болезнената реалност на временните неща.

– Виж, – започна да я успокоява Дени, – Можем да се разболеем, още не започнали месеца можем да се окажем на червено. С годините намаляват зрението, слуха и паметта ни, но ние имаме нещо по-ценно – Исус.

Габи го погледна тъжно.

– Нали Той обеща, – въпреки безизходицата Дени продължи, „Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Исус ни обеща трайно съкровище на небето, където няма кражба, загуба или разпад.

– Да, – съгласи се Габи, – Исус отиде на кръст, така че самото Небе да бъде нашето вечно съкровище, дар, който никакъв банкрут, развод или ракова клетка не могат да ни го вземат.

И така, когато трагичните катастрофи в животът ни напомня, че всичко е временно, насочете погледа си към Исус, нашето трайно и вечно богатство.