Ясно и студено утро. Стотици зрители бяха накацали по хълма, за да наблюдават състезанието. Много от тях бяха цели семейства, пропътували хиляди километри за подкрепят някой от децата си.

Лицата им бяха напрегнати. Очите им следяха само играчът, който ги интересуваше. Те крещяха и викаха, скъпоценните за тях имена.

Това бе изтощително съревнование, поради неравния и труден терен. При всяко бягане имаше по стотина конкуренти.

Наближаваше финала за момичетата до 10 годишна възраст, оставаха още около 500 метра.

Изведнъж 40 годишна майка облечена в костюм и лачени обувки, затича от страни на пътеката. Тя не виждаше другите бегачи, а само своята дъщеря. Жената тичаше неловко, косите ѝ се разпиляха, но тя не им обърна внимание. Трябваше да насърчи детето си. Започна да вика:

– Давай, Дидка, тичай!

Момичето нямаше никакви шансове за победа, а майка ѝ крещеше, разкъсвайки сърцето си от напрежение:

– Не спирай, давай! Победи, мила моя!

Момичето губеше сили. Получи спазми в мускулите си. Не ѝ стигаше дъх. Залиташе. Беше много уморена. Всеки момент можеше да се строполи.

Но когато чу гласът на майка си, момичето изведнъж се промени. Изправи се. Уравновеси стойката си, започна да тича в ритъм и пресече финала.

Майка ѝ я пресрещна със широко отворени ръце. Двете се прегърнаха и паднаха на тревата. След това викаха и се смяха. Това бе прекрасно време за двете.

Ние всички се уморяваме в състезанието на живота. Пред нас се изпречват предизвикателства и препятствия, но Бог ни вижда в нашата слабост и когато сме обезсърчени, за това ни съчувства.

Може да си мислите, че сте сами, но знайте, Той работи заедно с нас. Дава ни сила и насърчение, които получаваме, когато слушаме глас Му.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

В малко градче закътано в диплите на планината, живееше баба Дина. Сърцето ѝ гореше от любов към Господа.

Тя много искаше да разкаже на хората за своя Спасител, но бе слаба и болнава. Краката ѝ бяха немощни и тя трудно се придвижваше.

Живееше сама и много малко хора я познаваха, но на прозореца ѝ винаги имаше красиви цветя и който минеше от там се заглеждаше в тях.

Старицата реши тъкмо това място да употреби за Божия слава и за благото на другите.

Баба Дина взе парче картон и с голямо усилие, с големи букви, написа на него:“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Надписа постави между цветята и започна да наблюдава минувачите.

Някои бяха безразлични, а други спираха прочитаха думите на картона и отминаваха.
За всеки един от тях възрастната жена се молеше.

Един ден край прозореца на баба Дина мина девойка, която няколко пъти се завръщаше към парчето картон и внимателно прочиташе написаните там думи. Старицата усилено започна да се моли за това момиче.

На другия ден някой почука на вратата на баба Дина. Това бе онази девойка, която се връщаше отново и отново към надписа.

– Наистина ли Бог ме обича? – попита развълнувано момичето.

– Дете, – каза старицата, – тези думи са взети от Библията. Те са верни и истинни. Искаш ли да се помолим заедно?

Момичето само кимна и двете наведоха глави в молитва.

Сърцето на девойката изпълнено с грях и скърби, намери утеха в Исус Христос.

Чрез смъртта на Христос Бог направи за човека това, което човек не може да направи за себе си. Без смъртта на Исус Христос не може да има прощение на греховете и спасение.

Христос умря вместо нас, понасяйки нашия грях, заради който трябваше да погинем. Не се колебайте, елате при Него!

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.

Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.