Такъв остров е открит в столицата на Южна Корея Сеул.
Островът е построен на река Ханган. Това е уникално творение, плод на човешки труд.
Оборудван е с конферентен център, който се използва за концерти, конференции, изложби и водни спортове.
Плаващ остров се състои от три взаимосвързани изкуствени части.
Най-големият от трите острова е триетажен и има площ 10845 кв. м. На него е разположена конферентна зала със 700 места.
Вторият остров също е триетажен с площ 5373 квадратни метра. Тук са разположени конструкции за различни мероприятия.
Третият остров е двуетажен със площ 4 164 кв. м.
Трите острова заедно могат да поберат 6200 души.

През 1990 г Сараево бил обсаден. Снаряди разкъсвали града.
Дупките по тротоарите и местата, където са били убивани хора, не били залети с нов асфалт, а с червена смола.
Ето защо, дори и много години след края на войната, можете да видите белезите от нея.
Наричат ги „Сараевски рози“, въпреки че всяка година броят им намалява.

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.

Сутринта беше досадна и пълна с неприятности. Преди малко Иво се бе сблъскал с Мери и тя му се бе озъбила.

Телефонът забръмча, натрапчиво. Иво протегна мързеливо ръка и каза едно безизразно:

– Да.

– Е как се забавляваш, там? – гласът ѝ звучеше бодро, нея не можеше да я сбърка с никоя друга.

Ели, Ели и пак Ели, …..

Кой е измислил мобилните телефони? Такъв заслужава повече от похвала. Колко ли щяха да бъдат разрушените съдби, съсипаните семейства, нещастни хора,  ….ако го нямаше това гениално изобретение.

Всъщност Ели нямаше основание да се съмнява в чувствата на Иво, но често му се обаждаше. Не, че го контролираше и проверяваше, просто ѝ се искаше да го чуе, но той не мислеше така.

Е, понякога съблазните на света продължаваха да демонстрират надмощие над Иво и го поваляха. Но всички тези кратки любовни приключения на различни места, за него оставаха без последствия. Той не беше търсач на силни усещания, но не отказваше на радостите, които му поднасяше живота.

Какво ли щеше да се случи ако Ели знаеше за тази трайна страна на живота му. Тя все пак е твърде умна и интелектуално, и житейски. И като всяка жена е уязвима в тези неща. Независимо, че бяха много близки с Иво, понякога върху лицето ѝ падаше сянка на съмнение. Тя никога не изразяваше с думи терзанията си, но Иво усещаше това, като непреодолима стъклена преграда.

– Може би днес ще обядваме заедно, какво ще кажеш? – малко неочаквано дори и за самия себе си предложи Иво.

– Сериозно? – Ели се засмя. – Мислиш ли, че е добра идея?

Иво добре  я познаваше. Един въпрос и облачето на съмнението изчезваше.

– Хайде, поне да вечеряме! – каза Иво.

За Ели бе важно, че Иво искаше да я види. Той пробутваше този номер не за първи път. Какво щеше да прави, ако тя изведнъж реши да зареже всичко и дойдеше при него да го види ……

Как се е отдало на немския фотограф Юрген Есхер, въпреки контрола за чуждестраните туристи, да заснима кадри от живота на обикновения кореец, не се знае. Той е нарекъл репортажът си „Наследството на диктаторът“. Ако Есхер беше задържан на границата със снимките, щеше за винаги да остане „гост на Ким Чен-ун“.
А ето какво разкриват и самите снимки.
Портретите на вождовете са окачени навсякъде: по улиците, в държавните учреждения, във всеки клас на училищата.
Жи Цзум Ми живее с двамата си внука в една стая, след като синът ѝ загинал. Поради това, че храната не достига, старците дават своите порции на децата.
В Анджу са били докарани 200 тона ориз, които се раздават на гладуващите. Купичката с ориз е единственото ядене за корееца за цял ден. Много е тежко положението на възрастните хора, които вече не могат да работят на полето.
В много населени пунктове няма дърва за приготвяне на храната. В селските райпони процъфтява ръчния труд.
Оделата не достигат. Децата спят сгушени едно до друго само под едно одеало.
Местата в болниците са недостатъчни, за това децата се слагат по две на едно легло.
Участието в агитацията, за призоваване на повече хора да работят на полето, за да се увеличат добивите, е задължително за всички слоеве на населението.