Нешо и Гого бяха неразделни приятели. Учеха заедно до 8 клас, но след това пътищата им се разделиха. Нешо отиде в големия град да учи за механик, а Гого остана в малкото им селище, където имаше селскостопанско училище.

Двамата приятели не можаха да се срещнат по време на ваканциите, но лятото им предостави тази възможност.

При срещата Гого усети голяма промяна в приятеля си.

– Нешо, какво е станало с теб, не мога да те позная?

– Срещнах Исус и той стана най-добрият ми приятел, – отговори Нешо.

– Да не си станал като ония, откачените, как им казваха …..а евангелисти? – Погледна го изпитателно Гого.

– Да вярваш в Исус Христос няма нищо откачено, – каза съвсем сериозно Нешо.

– Да бе, – засмя се презрително Гого, – вашият Бог бил заченат с непорочно зачатие. Иди  ги разправяй тия на някой друг. Кой знае майка му с кого е хойкала, а после ха-ха-ха ….. непорочно.

– Чакай, че и днес става това, – реагира бързо Нешо.

– Глупости! Че кой днес зачева непорочно?

– А тези, които забеменяват ин витро?

– Но това е нова технология, а това с твоя Христос е станало преди 2000 години.

– Искаш да кажеш, че Този, Който е създал всичко, не е познавал така наречената „технология“ преди 2000 години?

Гого се посмути малко, но отново нападна:

– Ами вашата Библия, която постоянно четете, не е написана от Бог, а от 66 човека.

– Първо не са 66, защото някои от книгите са написани само от един човек. Освен това те са говорили това, което са видели и чули от Бога.

– А нима това е Божие Слово тогава?

– Виж, – вече по-спокойно каза Нешо, – ако аз ти разкажа нещо и ти излезеш на улицата да го предадеш на другите, точно моите думи ли ще повториш?

– Смисълът ще е същия, – каза Гого и затихна.

Той започна да мисли упорито, за да намери още аргументи против Бог и християнството.

Изведнъж вдигна победоносно глава и тържествуващо каза:

– Къде е твоя Бог покажи ми го?

– Огледай се наоколо и виж колко точно и съвършенно е създадено всяко растение, животно, дори самият човек…..

– Да, да чувал съм такива приказки за Твореца, – прекъсна го бързо Гого, – покажи ми го така наяве. Искам да го чуя.

– Ти не можеш да чуеш Бога, защото умът ѝ е запълнен със хиляди други неща, които те разсейват. За да доближиш до Бога, трябва да останеш насаме с Него и да си спокоен.

– Това означава да седя и да мълча така ли? – намръщи се Гого.

– „Господ дава мъдрост, из устата Му излизат знание и разум“. Ако иска наистина да се срещнеш със Него кажи Му: „Господи искам да те чуя. Искам да се доближа до Теб и да те позная по-добре“.

Гого гледаше приятеля втрещено. Той нямаше желание повече да спори с Нешо. Наведе глава и прошепна:

– Бих искал да помисля върху това. Нещата са много по-сериозни, отколкото си мислех.

Двамата дълго вървяха мълчаливо. През това време Нешо викаше в ум си към Бога:

„Боже, помогни Му. Нека познае Истината и Тя да го освободи….“

Двамата скоро се разделиха и всеки тръгна към дома си. Но в сърцето на Гого нещо се бе променило…..

Клара бе жизнено и любвеобилно момиче, но изведнъж ослепя. Тя искаше да стане медицинска сестра, но неочаквана алергична реакция я доведе до ослепяване.

Семейството ѝ бе помрачено от случилото се.

– Не разбирам защо Бог допусна Клара да ослепее? – изпълнен с болка попита баща ѝ

– Но Бог може и да я изцели, – малко по-обнадеждена каза майка ѝ

Всекидневно по няколко пъти на ден, те се молеха за изцелението на дъщеря си.

След три операции зрението на Клара се върна. Всички бяха щастливи и обнадеждени.

След шест месеца Клара отново престана да вижда. Родителите ѝ потърсиха най-добрата медицинска помощ и започнаха усърдно да се молят с вяра.

Тъй като се надяваха Бог да я  изцели, мина почти цяла година преди да преминат към обучението и приспособяването на Клара като незряща.

Минаха пет години. Осемнадесет операции. Но въпреки всичко Клара остана сляпа.

Веднъж, когато баща ѝ се молеше за нейното изцеление, чу Бог да му казва:

– Има по-важни неща от изцелението. Такива като удовлетворение, радост и мир, имаш ли ги? Ти направи желанието си за изцеление на дъщеря си по-важно от взаимоотношенията ти с Мен.

Всъщност Клара бе щастливо омъжена. Завърши магистърска степен и активно служеше на Бога.

– Да, – призна бащата на Клара, – през последните пет години бях се посветил изцяло на молитвата за изцелението на дъщеря ми, а не върху общението ми с Теб, Боже. Бях ослепял, за това се бях съсредоточил към проблема, който ми изглеждаше прекалено голям, за това не можех да видя, Този Който можеше да го реши.

Въпреки че дъщеря му е още сляпа, той продължи да се моли с авторитета, който Бог дава на всеки вярващ. Бащата още вярва, че Бог може да я изцели, но той започна да се фокусира върху взаимоотношенията си с Бога и се научи много повече да Му се доверява.

Веднъж, когато бащата на Клара споделяше в църквата всичко случило се с него, той завърши с думите:

– Ако имате проблем, който ви изглежда непреодолим, поставете Бог между вас и проблема.

– Разсейването е едно от основните средства на сатана, – каза пастирът след думите на Клариният баща. – Той се опитва да навреди на отношенията ни с Бога, като ни насочва към нашите проблеми вместо към нашия Небесен Отец. През цялото време този мъж е разказвал на Бога за проблемите си, но в същото време се е опитвал сам да ги разреши. Лошо ли е направил като се е молил за изцелението на дъщеря си? Не. Библията казва: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.

Болка и голяма мъка. При изключително тежки обстоятелства Данаил Симеонов загуби своето дете.

Когато спусна момченцето си в гроба и се върна у дома си, той започна сериозно да разсъждава върху смисъла на страданието.

Данаил дълго време се рови в Библията за да търси подходящи стихове по тази тема, но това не му помогна, да се пребори с мъката си по загубеното си дете.

За това застана на колени и се помоли:

– Господи, помогни ми в тази ситуация …..

По време на молитвата Данаил несъзнателно отвори очи и видя на стената текст в рамка, който майка му бе донесла, когато той не бе у дома си, а плачеше на гроба на сина си.

Текстът бе окачен веднага на стената, но когато Данаил се върна в къщи не му обърна внимание. Но сега, когато погледна към него, той изтри сълзите от очите си и прочете на глас:

– „Доволно ти е Моята благодат“.

Тези думи силно го докоснаха и той се помоли:

– Господи, направи така, че да бъде за мен достатъчна благодатта Ти.

В отговор на молитвата си Данаил чу:

– Защо искаш това, което вече ти е дадено? Аз Съм се погрижил Моята благодат да е достатъчна за теб. Нима се съмняваш в това? „Доволно ти е Моята благодат“.

От този момент това слово се вряза дълбоко в сърцето на Данаил и той благодари на Бога.

Това е ценен урок и за нас. Не превръщайте Божиите факти в молитва или надежда, а ги използвайте като съществуваща реалност. И вярвам, че тогава в тях ще намерите сила.

Цял ден пътуваха. Такава им беше работата. Любомир беше снабдител, а Страхил беше застраховател. Двамата се срещнаха в едно малко село, където  им се наложи да пренощуват, а на другия ден щяха да продължат работата си.

Любомир и Страхил дълго разговаряха и споделиха впечатленията за промените настъпила в района. Накрая сънят ги обори и те заспаха.

Нощта беше спокойна и затихнала. Само от време на време се чуваше лай на кучета и бръмченето на някоя закъсняла кола.

Изведнъж вик разтърси тишината:

– Селото гори!

Любомир бързо стана и започна да се облича. Той беше вече готов да се втурне на помощ, когато Страхил го спря:

– Не си губи времето напразно. И без това ще се намерят достатъчно хора да гасят пожара, та това е цяло село. И освен това, това нас не засяга, защо трябва да тичаш да им помагаш?

Любомир го изгледа недоумяващо:

– Всеки от нас може да попадне в подобна ситуация, защо да не им помогна?

И без повече да се разправя, отвори вратата и хукна навън, за да гаси пожара с другите.

Страхил неохотно се надигна от леглото, облече се и бавно последва Любомир.

– Поне да видя какво става и без това няма да мога да заспя веднага, – измърмори той под носа си и продължи мудно по посока на виковете и пламъците, които разкъсваха нощния мрак.

Около една горяща къща плачеше жена, тя викаше отчаяно и протягаше ръце напред:

– Децата ми …. моля ви, спаси децата ми?!

Когато Любомир чу вопъла на скърбящата майка веднага се хвърли в дома, който вече беше целият обхванат в пламъци.

– Боже, този човек ще погине, – извика една възрастна жена, която уплашено гледаше буйния огън.

– Този е луд, – извика як мъж в работен комбинезон. – Какво ще открие в тези пламъци, а и покрива скоро ще се срути върху главата му.

Когато вече всички мислеха, че и Любомир е изгорял в къщата, той изскочи от вратата. В едната си ръка държеше пеленаче, а с другата бе гушнал около двегодишно момченце. Той подаде децата на майката и ѝ се усмихна.

Жената пое децата и просълзена започна да го благославя:

– Господ да те благослови и да те опази! Бог да осияе с лицето Си над тебе да ти покаже милост и да ти даде мир!

Които бяха наблизо се зарадваха и поздравиха Любомир и щастливата майка, а Страхил безучастно стоеше настрана и само наблюдаваше.

Той стана свидел на чудо, което го наведе на размисъл. Страхил имаше кораво сърце и не се трогваше от нищо, но тази нощ случилото се силно го докосна и разтърси.

Колко често стоим от страни и си казваме:

– И без нас ще се намерят хора, които да помогнат. Това нас не ни засяга.

Но по този начин хората продължават да гинат в огъня на пороците и греховете си и няма кой да ги спаси. Затова не стоте пасивни!