Шестгодишната Айрис имала диагноза аутизъм още от двегодишна възраст. Момичето избягвало да гледа хората в очите. Не искала да общува с родителите си, а когато я насочвали към други деца, за да си играе с тях, се разстройвала, огорчавала и натъжавала.

Майка ѝ подарила котка от породата мейн кун и поведението на Айрис започнало да се променя.

Сега котката придружава момичето по време на разходките ѝ. Четирикраката пухкава приятелка се вози на велосипеда с Айрис. Котката прави компания на момичето дори в банята.

Когато Айрис иска котката да седне до нея казва:

– Котка, седни.

Когато я вика Айрис казва:

– Котка, иди.

На някой тези команди могат да се сторят съвсем прости за едно дете, но при такава диагноза, те са сериозна крачка в развитието на момичето.

Преди Айрис не е изказвала никакви устни искания, но след появата на котката момичето е започнало без принуждение да говори.

Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.

Още едно дете се роди в дома на Петрови. То бе здраво бебе с розови бузки. Силно момиченце нямащо никакви отклонения в развитието си. Нарекоха я Надя.

Изведнъж всичко се преобърна и сценария на живота на малкото момиченце се пренаписа.

Страничен ефект от ваксинация срещу полиомиелит обърка представите на родителите на Надя за нейното бъдеще, а тя беше само на пет месеца.

Времето вървеше, момиченцето отслабваше, а лекарите панически се опитваха да определят някаква диагноза ….

Инжекции, клиники, масажи, експерименти, пътуване из страната, търсене на чудотворна билка, забележителни лекари и други светила на различни науки….., но всичко беше безполезно.

Накрая дойде и присъдата. Надя никога няма да ходи.

Майка ѝ се разплака. Малкото момиченце я докосна с ръка и прошепна с умоляващ глас:

– Мамо, не плачи! …. Моята майка трябва да бъде красива и щастлива.

Когато Надя беше на 10 години, чу познат на семейството им за пореден път да се оплаква:

– Това живот ли е моето. ….Как ще се оправя, умът ми не го побира …. и тази криза. ….Всички искат пари, а те не стигат …..

„Абсолютно здрав човек, а твърди, че е нещастен, – помисли си Надя, – животът бил несправедлив към него …. Страда, плаче и ненавижда своето съществувание. Не искам да бъда такава. Не желая да попълвам армията на нещастните в този свят“.

Надя разбираше, че никога няма да ходи. Няма да създаде семейство, няма да има деца ….. никога.

– Но има толкова по-важни неща, – обнадежди се Надя. – Няма да се разстройвам, няма да лея сълзи и да ругая другите, няма да се самосъжалявам … Всичко това няма значение. Не искам мама да плаче, за това няма да ѝ давам повод за това. Ще бъда щастлива, ще се радвам на живота. Ще се усмихвам постоянно …. винаги“.

Тя реши да се радва, да запомня и се наслаждава на всеки миг от живота си. Да попива красотата край себе си, прекрасните уханията и звънливите звуци …. без остатък.

Случва се понякога майките да изпаднат в отчаяние, та те не са от желязо. Обикновено това става след верига от събития.

Сутрин е. Диди дълго време седя в банята, а след това заявява категорично на майка си:

– Не искам тази рокля, дай ми онази, с която бях вчера.

– Но тя е изпрана и сега съхне на простора, – спокойно обясни майка ѝ.

Как да е двете се споразумяха и Диди облече предложената ѝ рокля. Но когато дъщерята седна на закуска, дълго рови в чинията си, в която имаше пържени яйца, а за капак на всичко изтърва филията с масло на земята.

В това време  техника звънна по телефона и доста грубо заяви на Елена Данаилова:

– Няма да дойда днес, утре ще се видим.

Той не дочака възраженията ѝ, а продължи настъпателно:

– Вие сте много, а аз съм само един.

Елена позвъни във фирмата на техника. От там я успокоиха:

– Ще видим какво можем да направим за вашия случай.

Поолекна ѝ, но остана малка утайка от огорчението.

Тя отвори хладилника и настръхна. Кокошката, която бе купила вчера и щеше да приготви за обяд, миришеше много лошо.

– Сега къде да изхвърля това? – започна да нервничи Елена.

Като добра майка и домакиня Елена съчини на бързо обяда „от въздуха“. След това поигра с дъщеря си.

Дойде време да прибере баткото от училище. Елена оставя дъщеря си да играе, но на малката и трябваше куко. Диди сяда на него половин час, без да става. Майка ѝ я обиколи с любимите ѝ играчки и хукна към вратата.

След малко Елена се върна с по-големия, огледа всичко и въздъхна отчаяно:

– Пак трябва всичко да оправя.

Диди и Ники седнаха на масата да обядват, но се скараха. И за какво? И двамата искаха да ползват една и съща лъжица.

Елена се опитва да ги успокои:

– Ники, дай на Диди лъжицата, ще ти дам друга.

– Но аз първи си я взех, – промърмори недоволно Ники и посягна да я грабне.

– Тя си е моя, – не отстъпваше малката.

Тук Елена не издържа:

– Като си най-малката, това не означава, че светът се върти около теб, – скара се тя на Диди. – Като животните сте. Живея в някакъв зверилник. Ходя след всеки от вас, чистя, прибирам, готвя….  И как се отнасяте към храната и чуждия труд? ….

Елена крещеше неудържимо, разрита играчките по пода, събори книгите от бюрото, хвърли дрехите от дивана на пода, седна на един стола и ……..

Видът ѝ сякаш казваше: „Правете каквото искате вече …“

На масата стана тихо. Диди се разплака. Ники подаде лъжицата на сестра си и съчувствено погледна майка си.

– Хайде да се наядем, а после да нарисуваме всичко, което сме изяли, – каза Ники на Диди.

Малката погледна брат си с разплакани очи и кимна с глава.

– Давай, ти си зоопарк, – каза весело Ники, – а устата ти е клетка. Да подгоним тигъра в клетката. А сега дойде и слона. Бързо го пускай вътре…..

Елена ги погледна и се разплака.

Диди стана от стола, дойде при майка си и я прегърна. След това ѝ се усмихна и каза:

– Ти си най-добрата майка.

Мнозина смятат, че жените са слаби и недалновидни, но това само така изглежда. Преди се е смятало, че жената е предимно домакиня, майка и нейното място е в кухнята.

А що се отнася до техника и електроника, това не са неща за нея. Никой не би могъл да предположи, че една жена може да създаде нещо „не женско“.

Но знаете ли, че жени са измислили много неща, които не са напълно „женски“?

През 1941 г. Хеди Ламар патентовала секретно средство за комуникация, което било способно динамически да изменя честотата на излъчванията. То било планирано за технология без смущения в радиопредаванията за борба с фашизма.

През 1962 г. това устройство е използвано в американските торпеда, а по-късно през 1991 г. залегнало в основата на обичайната за нас  Wi-Fi.

Колкото и да ви се струва невероятно, оказва се, че  Wi-Fi е измислена от жена.