Летището бе много натоварено. Сякаш цял град се бе изсипал в него. Една майка стоеше отстрани. Тя бе хванала за ръка малкото си дете, което крещеше, риташе и отказваше да се качи в самолета.

– Хайде, милото ми, няма нищо страшно, – спокойният и пълен с утеха глас не достигаше до детето.

– Не, …. няма, не……., – малкото се дърпаше, раздаваше удари с ръце и крака наоколо, без да се помръдне напред.

Всичките ѝ опити да успокои детето се оказаха напразни. Малкото изпитваше голям страх да влезе в търбуха на тази метална птица с огромни криле.

Жена бе силно обременена. Безсилието я сковаваше и тя не можеше да мисли рационално. Накрая се предаде и се свлече на пода. Покри лицето си с ръце и се разрида.
– Боже, какво ще правя сега, – хлипаше младата жена. – Тук никого не познавам ….., а там ще ни чакат ….

Неочаквано няколко жени, съвсем непознати за изпадналата в немощ, обиколиха младата майка и детето ѝ. Предложиха ѝ храна и вода. Една от тях прегърнаха падналата духом майка, а друга от непознатите жени гушна детето и му запя някаква детска песничка.

Този любящ кръг от жени въздействаха благоприятно на майката и малкото ѝ, а след това се качиха заедно с тях в самолета.

Помощта бе дошла неочаквано, но навреме.

Така и Бог чака нашия зов за да ни се притече на помощ, да ни укрепи с надежда и ни обгърне с любов.

Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.