Това е един гениален будилник. С него изобщо не можеш да си „поспиш“ още малко, така няма да закъснееш за работа или училище.

Интересно, как работи?

Когато започне да звъни, имаш шанс да станеш, но ако решиш да поспиш още малко, той ще скочи от масичката до леглото ти и ще се движи из стаята, търсейки място къде да се скрие.

А през това време отчаяно ще звъни и ще те подканя да станеш.

Най-накрая нищо друго не ти остава освен да се надигнеш от кревата.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Ники се молеше „усърдно“ сутринта:

– Господи, помогни ми. Знам, че в мен живее тази сила, която е възкресила Исус от мъртвите. Тогава защо тя не може сутрин да ме вдигне от кревата.

След това Ники седна на масата и бързо изяде закуската си. Когато се сети, че не се е помолил преди ядене, за да му е чиста съвестта каза:

– Господи, благослови храната, която вече е в мен.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.