Пират слязъл от своя кораб. Той имал дървен крак, кука за ръка и превръзка на лявото око. Той седнал на пейката започнал да хвърля фъстъци на чайките.
Двама млади срамежливо седяли наблизо и попитали пирата:
– Какво се е случило с вас, та имате дървен крак?
Пиратът отговорил:
– В един прекрасен ден стоях на палубата. Една вълна ме хвърли зад борда. Тогава една гладна акула ме нападна и ми откъсна крака.
Момчето попитало:
– А как загубихте вашата ръка?
– Преди много години аз воювах във военно морския флот и един от напададелите ми отсече ръката. Лекарят не можа да намери ръката ми, за това ми даде тази кука.
Момичето попитало:
– А как загубихте окото си?
– Стоях и гледах в гнездото на една врана. Видях, че над мен лети една дръзка чайка и тя си свърши работата направо в окото ми.
Двамата млади объркани попитали:
– Но как това доведе до загубата на окото ви?
Пиратът обяснил:
– Това беше първият ми ден с кука вместо ръка.
Архив за етикет: крак
Препоръчва се при малария, газове и бронхит
Репеят помага при бъбречни камъни, подагра, гастрит, язва на стомаха, диабет, подагра, ревматизъм, артрити, болести на ставите и устната кухина.
Корените на лечебното растение се препоръчват от билкарите и при малария, газове, бронхит.
Отвара от семената се пие срещу световъртеж.
Растението се използва при контузии и наранявания, изкълчвания, разширени вени, при изпъкнала кост на палеца на крака, а също и за налагане при ревматизъм, натъртване, подагра.
Накиснати корените на растението в терпентин в съотношение, 1:10. Получената настойка се използва за мазане при ревматизъм и шипове. Сварените листа се препоръчват за налагане на лапи при ревматизъм, подути лимфни възли, рани от изгаряния и хемороиди. Приготвя се и отвара за укрепване на косата при косопад. Помага при прекалено мазна кожа и при акне.
Репеят цъфти през юли и август. Расте по влажни и необработени места в цялата страна. Най-лесно ще го намерите в предпланинските и полски райони, из храсталаците, горите, мочурливите и влажни места.
За лечебна цел се използват главно корените на едногодишните растения, вадени през октомври-ноември или през март. Корените на двугодишните са кухи и негодни за лечебни цели. Ще разпознаете едногодишните растения по това, че нямат стъбло, а само листа.
Коренът внимателно се изважда от земята, измива се добре и се пуска за няколко минути в гореща вода. След това се нарязва на ситно и се суши на сянка. Съхранява се в добре затворен съд, защото много лесно се овлажнява.
Корените на репея са богати на инулин, пребиотик, който подпомага развитието на Bifidus бактериите в храносмилателния тракт.
Корените на репея съдържат протеини, етерично масло, гликозиди, фитосттерин, танини, мазнини, органични киселини, микроелементи, горчиви вещества, дъбилни вещества, слузни вещества и други.
Ходете по Духа
Да се движим напред означава да придвижваме краката си един след друг и да правим крачка след крачка. Ако спрем да правиме това, разбираме, че стоим на едно място. Постъпателното движение винаги е свързано със скорост, път за изминаване и посока.
Какво означава да „ходим с Бога“?
Това означава да Му се доверим в избрания от Него път.
Ние сме твърде слаби. Препъваме се и се отклоняваме от пътя, а понякога се уморяваме и се спираме по средата на пътя.
Но на нас ни е даден Святия Дух. „Ходете по Духа“ може да се перефразира така „движете се с помощта на Духа“.
Една от най-добрите оценки в Библията бе дадена за Ной: “ Ной беше човек праведен, непорочен между съвременниците си; той ходеше по Бога“.
Може ли подобно нещо да се каже за теб?
Обичаят
Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.
В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.
– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!
Асен кимна с отнесен поглед.
Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.
Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.
Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.
Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“
Изведнъж се чу едно слабо гласче:
– Нека аз да го прекрача!
Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.
А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.
Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.
Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:
– Благослови ме, Господи!
Тя прекрачи болният и бързо се обърна.
Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.
Хората започнаха изумени да се споглеждат ……
След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.
Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:
– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.
Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.
Двамата самотници
Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.
Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви. Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.
Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.
Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.
Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.
Рени преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.
Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.
Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.
– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?
Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:
– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.
– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.
Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.
И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.
Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.