Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Йонатан се отвърна от Бога, когато баща му умря. Местния равин не го успокои и той се почувства празен.

Когато се опита да се моли, тялото му се разтресе и той почувства, че започва да плаче.

– От къде дойде това?

Йонатан претърси цялата мрежа и попадна на „месиански“ уебсайт и когато разбра, че става въпрос за Йешуа (Исус), той отхвърли този вариант.

– Не искам да ставам християнин.

По-късно в Газа започна война и го извикаха на фронтовата линия.

Един ден, когато стоеше на поста си, забеляза, че връзката на обувката му се е развързала. Наведе се да я оправи и усети как през косите му мина куршум.

Дълбоко потресен от случилото се, Йонатан осъзна и каза:

– „Висша сила“ спаси живота ми.

Една нощ сънят му бе неспокоен и той видя мъж в бяла дреха, Който му протегна ръка и му каза: „Синко, твоите грехове са простени. Махни се от там“.

В последвалия го хаос, Йонатан забрави за съня. Но един ден го споходи предчувствие: „трябва бързо да се махнем от това здание“. И той веднага каза на другарите си:

– Бързо напуснете тази сграда!

Шест минути по-късно зданието бе обстреляно, а в стаята където спеше със своите другари бяха взривени ракетни гранати.

В следствие на това Йонатан бе силно травматизиран и прекара повече от година в болницата. Най-накрая си спомни съня си и мъжът в бялата дреха, Който му каза, че греховете му са простени.

Йонатан отново се разрови из интернет и разбра, че Йешуа е Месия. Тогава поръча да му изпратят Нов завет. На всеки в армията даваха само Стар завет.

Сам установи, че Новият завет е свързан със Стария. Той беше изумен:

– Колко ясно месианските пророчества в Стария завет сочат към Йешуа. Господ се е явил в съня ми и ме е спасил. Господи, помогни ми, ако си бил Ти.

Йонатан спа три дена, а когато се събуди каза на недоверчивият психиатър:

– Йешуа ме изцели.

Резултатите от прегледа показаха 98% възстановяване на мозъка.

Тогава Йонатан скочи и извика:

– Господи, аз съм твой!

След четири месеца бе освободен.

Сега е напълно здрав, възстановен и опростен. Йонатан е кръстен е Средиземно море и членува в Тиферетското обединение на Йешуа в Тел Авив.

Историята на Йонатан е живо доказателство, че Исус е жив и че Той донася изцеление и прошка на нашия свят, изпълнен с грях.

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.