Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.

През февруари 2011 г., жителката на щата Орегон, Карън Бътлър претърпял дентална имплантация.

Събуждайки се след анестезия, жената с изненада установила, че говори с необичайна акцент. Той бил смес от произношения характерни за британци, немци и австралийци.

Бътлър не можела да контролира своя акцент, за това понякога се изненадва от фразите, които излизат от устата ѝ.

Лекарите твърдят, че след операцията у Бътлър се е развил синдром на чуждия акцент. Това е рядко заболяване, което се среща при 100 души в целия свят.

По рано се е смятало, че такъв синдром може да се получи само при увреждане на невроните в главния мозък, причинено от инсулт.  Но случая на Карън Бътлър опровергава това твърдение.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

 

Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.