Днес ние живеем в епоха на безотговорност, където никой не иска да признае, че  проблеми му са по негова вина. Всички сме станали жертви.

Щом е налице проблем, ние вече имаме някой, който е виновен за това. Обвиняваме правителството, медиите, нашите родители, училището, нашата ДНК, околната среда, всичко друго, но не и себе си.

Ние просто трябва да поеме отговорността си и да престанем да обвиняваме другите. Всеки път, когато обвиняваме някой друг, ние не признаваме истинския си проблем.

Ако сте изправени пред изкушение точно сега, вие никога няма да намери свободата си, ако не спрете да вините друг и не поемете отговорност за действията си. Спрете да обвинява други хора!

Невероятно е, че някои хора дори се опитват да обвиняват Бога за бъркотията в живота си. Никога Божията воля не противоречи на Божието Слово.

Ако Бог казва: „Не прави това“ в Библията, той никога няма да ви каже „да“, за да подкрепи чувствата ви. Не ми пука колко добро е усещането, когато слушате чувствата си, вместо на Божието Слово, защото тогава падате направо в капан.

Едно от най-честите извинения, които съм чувала, за да се оправдаят грехове, е: „Бог иска от мен да бъда щастлив, а това ще ме направи щастлив.“

Бог иска да бъдем щастливи. Но Той иска да бъдем повече свети, отколкото щастливи. Вие никога няма да бъдете напълно щастливи, ако игнорирате волята на Бог. Правилата и принципите в Библията не са там само за да направят живота нещастен. Те са там, за наше добро.

Най-щастливите хора в света са тези, които се придържа към това, което казва Бог и го следват, независимо от това какво казват чувствата им.

Какъв мрачен ден. Облаците намръщено надничаха от небето, готови всеки момент да излеят мъката си и  да изяви яда си вероятно заради някоя своя несполука.

Настроението на Миладин сякаш бе в синхрон с времето. Днес той се сблъска с нещо, което се съмняваше, че може да направи добре. Колко пъти бе опитвал преди, но все не успяваше.

За да се предпази от неуспеха, легна пред компютъра и реши да изчака да види какво ще се случи.

– И този път ли няма да се заемеш с това? – попита го по-голямата му сестра. – До кога ще бягаш от отговорността да поемеш какъв да е ангажимент?

Тъкмо Миладин се готвеше да излее своята порция извинения, той беше майстор в това, когато сестра му го подхвана:

– Няма да приема извиненията ти. Много библейски герои са постъпват като теб, дори и самия Моисей.

– Како, – изръмжа предупредително Миладин.

И как няма да недоволства, когато нападаха любимия му герой от Библията.

Сестра му изобщо не обърна внимание на възражението му и продължи:

– И Моисей се оправдаваше дори протестираше: „Кой съм аз, че да отида при Фараона и да изведа израилтяните от Египетската земя?“

Миладин се сгуши във фотьойла. Той знаеше, щом почне сестра му, отърване няма.

– Това извинение на Моисей, – каза сестра му настървено, – прилича много на твоите: „Не мога да го направя. Ще се проваля. Нека си намерят някой друг“.

Миладин бе забравил вече всичките си оправдания и гледаше умолително сестра си. Сякаш очите му казваха: „Како, остави ме намира. Не мога. Нима не разбираш?“

– Миладине,  не трябва да се фокусираш върху своите недостатъци, глупаво е да си мислиш, че не си достатъчно умен, талантлив или опитен.

– Тогава какво да правя? – смънка Миладин.

– Виж, – каза сестра му вече по-кротко, – Бог не ни прави по-умни, нито по-талантливи, просто Той е с нас през всичко, което преминаваме.

Миладин стана неохотно, но вече бе решил, каквото и да става….

„Ще го направя, дори пак да се проваля. И ще го повтарям до тогава, докато успея“.

Тази нова решимост го ободри и той излезе от стаята….

От 1965 г. в главната столова на затворническия комплекс на остров Рикерс в САЩ на най-видното място се намирала картина на Салвадор Дали.

Тази картина художникът е нарисувал като извинение на затворниците, че не можал да присъства на лекция по изкуствата, както бил обещал.

През 1981 г. картината била преместена в хола „с цел да се запази по-добре“.

През март 2003 г. тя била заменена от фалшификат, а оригинала бил откраднат. За това деяние били обвинени четирима служители, но картината така и не се намерила.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.