В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

Безлунна нощ. Никола дремеше в аптеката. Той бе възвратен човек, но тази нощ бе дежурен. Чу звънеца и бързо скочи.

Когато отвори вратата, видя на прага разплакано момиче с рецепта в ръката.

– С какво мога да ти помогна , момиченце? – попита фармацевта.

– Майка ми умира, – проплака момичето – и аз дойдох да ѝ взема лекарството.

Момичето подаде рецептата, а Никола още сънен неохотно се зае да приготвя лекарството.

Когато приключи го даде на детето. То грабна лекарството, изскочи от аптеката и бързо изчезна в мрака.

Оставяйки шишенцето, от което бе взел малко, за да направи лекарството, Никола изведнъж забеляза грешката си.

– Какво съм направил? – фармацевта пребледня. – В лекарството съм добавил силна отрова и ако болната го изпие …. ще умре.

Никола изтича бързо на улицата, но момиченцето вече го нямаше.

– Какво да правя?  – безпомощно чупеше ръце аптекарят. – От къде да потърся помощ? Дори не знам къде живее това момиче и болната му майка ….

Изведнъж Никола си спомни как майка му казваше:

– Каквото и да се случи в живота ти, няма кой друг да ти помогне освен Бог.

Никола падна на колене и започна да се моли:

– Господи спаси ме! Не допускай майката на това момиченце да изпие лекарството, което ѝ дадох и да умре. Помогни ми, не искам да бъда убиец!

Никога по-рано той не се бе молил така. Беше равнодушен към Бога и дори не даваше да му говорят за Него.

Искрената му молитва не остана без отговор.

Отново някой позвъня. Аптекарят отвори вратата и видя същото момиче.

– О, господине, – каза момичето плачейки, – спънах се и паднах. Шишенцето, което ми дадохте се счупи. Нямам повече пари, а мама умира …..

Никола прегърна детето. Той я утеши:

– Не се безпокой, ще ти направя ново и ще го занесеш на майка си.

Това момиче бе за него като ангел, който донесе отговора на молитвата му, дори много повече, даде му вяра в живия Бог.

Никола направи отново лекарството и когато го даде на момичето, като прибави и малко пари.

От тази нощ Никола обикна Бога, а чрез него и всички хора….

Нова година скоро щеше да настъпи, но Огнян изобщо не се радваше. И на какво да се радва? Той толкова се надяваше да прекара този празник с Ана….

Преди осем месеца те се засякоха в Интернет. Огнян беше много зает със своя бизнес и нямаше време за традиционни срещи и ухажвания. В началото бе радостен, че виртуално може да общува с такова весело и интересно момиче. Това с нищо не го обвързваше, но времето минаваше и Огнян не забеляза, как Ана му стана много скъпа.

Разговорите им в мрежата изпълваха Олег с радостни чувства. Ана имаше невероятната способност, даже от разстояние, да отвлече вниманието на Огнян от проблемите му, дори да го накара да се смее.

С нея той се чувстваше спокоен, като с много близък човек. Огнян непрекъснато мислеше за нея и накрая разбра, че се е влюбил.

С всеки изминат ден желанието му да я види нарастваше, но това не се оказа много лесно, въпреки е и двамата живееха в един и същ град.

Ана категорично му отказваше среща:

– Не се познаваме много добре, за да преминем към следващия етап на нашите отношения.

Но Огнян не отстъпваше и настояваше да се срещнат. Тогава тя му призна:

– След мъчителната раздяла с мъжа, който ми измени, все още не съм готова да започна нова връзка.

– Добре, – каза Огнян, напълно разбирайки я, – ще те чакам, докато сама решиш, че е време да се видим.

Те продължиха да си пишат по Интернет, след това се добавиха и телефонните разговори. Нежният глас на Ана караше сърцето на Огнян по-бързо да бие.

Преди една седмица в поредния разговор той не издържа и направо ѝ каза:

– Ана, тази Нова година искам да се срещна с теб. Не е ли достатъчно времето, през което се кри от мен? Нека да празнуваме този празник заедно. Не ми отказвай, много те моля.

Огнян със затаен дъх очакваше отговора ѝ. „Ако тя се съгласи, – помисли си той, – ще бъдем заедно до края на живота си“.

– Добре, – след дълго колебание каза Ана.

Огнян ликуваше, радостта му нямаше край. И трескаво се зае да изпълни всички подробности свързани с празника.

На 31 декември всичко беше готово. Огнян изпълни целия си апартамент с бели и червени рози. Хладилникът бе натъпкан с деликатеси. А в ъгъла ярко осветена от мигащи лампички стоеше накичена с играчки елха.

И най-важното в джоба на панталона му лежеше подаръка за Ана, малка кадифена кутийка. Вътре имаше златна верижка с ангелче, чийто крила бяха посипани с диамантен прашец.

Огнян се надяваше подаръка да ѝ хареса. Оставаше само да дойде поръчаната от ресторанта топла храна.

Изведнъж  се чу звънец. Огнян изтича до вратата, защото предполагаше, че поръчката от ресторанта е дошла, но звънеше неговия телефон.

Гласът на Ана бе разстроен и звучеше виновно:

– Така се случи … Извинявай, но няма да мога да дойда. Тази жена , която трябваше да ме смени се е разболяла и аз трябва да поема нейното дежурство. Съжалявам много, но нищо не мога да направя. Не го преживявай толкова тежко, ще се видим утре сутринта. Честита Нова година!

Празник няма да има. Огнян отчаяно гледаше прозореца. Снегът бе затрупал всичко наоколо. И колко му се радваше тогава Огнян, като някое малко момченце.

Той си представяше как с Ана разгорещени от шампанското ще излязат на този пухкав сняг и весело ще се замерят със снежни топки. Но това вече няма да се случи.

Огнян дълго се разхождаше в празния си апартамент, чувстваше се като изгубен. Сега цветята разпръснати навсякъде му навяхваха чувство за погребение. А той очакваше весел празник, който да сложи начало на новия му живот.
Огнян незаинтересовано се втренчи в телевизора, отвори шампанското и изпрати старата година.

Апартаментът на Лилов се намираше в тих квартал. Когато Росен стигна до него, небето бе натежало от дъждовни облаци и се чуваха далечни гръмотевици. Влезе в предверието и позвъня на звънеца на апартамента. Лилов веднага отвори вратата.

– Заповядай, – каза той.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

– Лилов, знаеш ли какво става изобщо?

– Успокой се, Росене. Всичко ще ти обясня.

Росен го гледаше изпитателно.

– Преди три години на земята са идвали представители от други планети  и са се срещали с представители на правителствата. Искали са да се премахнат ядрените централи и изгарянето на твърдите горива.

Росен слушаше заинтригуван.

– Пожелали са да се преустанови производството на петрол, химикали, каучук, пластмаси, – продължи Лилов. – Това означава закриването на хиляди заводи в целия свят. Световната икономика ще рухне.

– Защо са поискали това?

– Те твърдят, че ние замърсяваме вселената, разрушаваме земята и моретата… Искат да преустановим производството на оръжия, да прекратим войните.

– Че това съвсем не е лошо, – каза Росен

– Един човек е организирал група магнати от САЩ, Япония, Русия, Китай… за осуетяване на планове на гостите от космоса.

– С оръжие ли ще им се противопоставим? Та това е смешно.

Росен седеше мълчаливо. Беше потресен. Той се опитваше да преосмисли това, което му разкриваше Лилов, докато тътенът на гръмотевиците се засилваше.

– Искаш да кажеш, че правителствата подкрепят този човек? – недоумяваше Росен.

– Нека да кажем, че във всяко правителство има по няколко заговорници. И тази операция се провежда частно. Сега разбираш ли?

– Господи, правителствата не разбират ли, че…? – Той погледна към Лилов. – Ти откъде узна за всичко това?

– Много просто, – отговори Лилов спокойно. – Аз съм една от връзките им.

Чу се оглушителен тътен на гръмотевицата, блесна светкавица.
–  Това е лудост! Нима не осъзнавате, че те са прави?

Жена в бяло стоеше в стаята и слушаше. Тя не говореше, но мислите ѝ се вляха в съзнанието на двамата събеседници.

– Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената.

Настъпи мълчание изпълнено със страхопочитание.

Стаята вибрираше от светлини и звуци.

Жената в бяло се обърна към Росен:

– Сега си отивам. Кажи на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата, Росене. Накарайте ги да разберат.

– Но аз съм сам.

– Има хиляди като теб. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да извикате със силен глас. Ще опитате ли?

– Ще се опитам.

„Кажете на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата. Така е, – мислеше си Росен. – Вече знам какво ще правя докато живея на този земя“.

И той се усмихна.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..