В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

До премиерата на операта на Бизе „Перлата“ оставали само две седмици, а либрето съвсем не било завършено. Не бил измислен подходящ финал.
Директорът на театъра ядосано казал:
– Нека всичко да изгори в син пламък!
Така възникнала идеята за пожара във финала, за който Бизе написал прекрасна музика.
Сюжетът на операта следва традициите на лиричната опера. В произведението се появява любовен триъгълник на екзотично място – остров Цейлон. Интересното е, че и двамата либретисти по-късно изразили съжаление, че когато са създавали текста, не са имали представа за таланта на композитора, но ако знаели тогава щели да се опитат да му дадат много по-добър текст.
Въпреки, че операта рядко се поставя на сцената, тя е записвана достатъчно често, особено известната тенорова ария „Je crois entendre encore“ и дует за тенор и баритон „Au fond du temple saint“.

Млад баритон се похвалил на Карузо:
– Обърнахте ли внимание вчера на моя глас в операта? Той звучеше великолепно и беше толкова силен, че изпълни целия театър!
– Да, да, – казал Карузо, – аз видях със собствените си очи, как публиката се изправя и тръгна да излиза от залата, за да му отстъпи място…..

Музикантите заеха местата си. Носеха флейти, цимбали, тамбури и тимпани. Между тях имаше и една арфа. Диригентът вдигна палката и всичко замря.
Прозвуча тиха и нежна мелодия. Тя бе плавна и лека като перушинка. Подчерта се от басов глас.
Ударните инструменти наложиха ритъм и приканиха към танц. Караха пръстите на краката да се движат. Последваха пет тона като въпрос, на който нисък глас даде отговор.
Два гласа, като че ли се защитаваха един от друг, сблъскваха се в дисонанс и отново се разделяха.
Русокос мъж, пеещ соловата партия, имаше широки рамене и разкошен баритон. Гласът му докосваше всяко сърце, разтапяше и камъка.
Хорът пригласяше в унисон, завършвайки в ликуваща каденца.
Когато замря и последния звук, слушателите бурно аплодираха на крака.