В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.

У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

През 1937 г. диктаторът на Доминиканската република Трухильо поръчал почистване на населението на Хаити от страната си, защото през 30-те години на миналия век много от жителите на Доминиканската република, се оплакали от набезите на хаитяните, които им крадели храната и добитъка.

Хаитяните основно са живели  в граничната зона между двете държави. Това събитие, свързано с отстраняването им е известно като „магданозено клане“.

Общият брой на жертвите на геноцида, според някои оценки, е между 5000 и 25000 души.

Акцията е наречена така поради начина, по който доминиканските войници различавали хаитяните от доминиканците.

Те показвали на човека връзка магданоз, на испански – „perejil“ и питали: „Какво е това?“

Доминиканците, които от детството си говорели испански, произнасяли втората съгласна като „р“, а франките и креолоезичните хаитяни произнасяли този звук като „л“.
И по този начин се издавали.

Двама „канцеларски плъха“ коментираха последните събития, които се бяха случили в офиса им.

– От масата падна малка ваза, а нашия рязък и строг шеф се изложи и опозори, – каза Свиленов.

– Опозорил се за една ваза? – не можа да повярва на чутото Пламенов.

– Не с вазата, а с глухата чистачка, която чисти винаги по време на секретните преговори.

– И какво толкова е направила?

– Обърна се на този неочакван звук …

Веднъж един човек вървял през гората и чул звук от брадва. Той тръгнал по посока на звука и скоро видял един дървар.

Мъжът приближил и забелязал, че брадвата на дърваря е съвсем тъпа и работата му вървяла съвсем бавно.

– Уважаеми, дърварю, погледнете брадвата си, – казал  мъжът, – тя съвсем  се е затъпила. По-добре спрете и я наточете.

– Нямам време да я точа, трябва да сека, – нервно отговорил дърварят. – Виж, колко още дървета ме чакат.

И дърварят продължил своето изтощително занимание.

Познато нали?

Когато станах майка приех множество задължения, искайки да бъда идеална майка, съпруга, стопанка, …. А вечерно време едва се влачех и се свличах на леглото изтощена. Чувствах се като хамстер на постоянно въртящо се колело или като непрекъснато пришпорван кон.

Ако това състояние ви е познато, време е да направите пауза и „да заточите брадвата“.