През 1907 г. Артър Конан Дойл научил за „делото Едалджи“, изфабрикувано против млад човек, който бил обвинен в убийство на домашни животни и бил осъден.
Писателят сам станал детектив, за да разбере какво точно се е случило. И чрез редица статии в пресата успял да предизвика преразглеждане на делото.
За повторно разглеждане на дела за първи път бил създаден Апелативен съд, което станало косвено достижение на Конан Дойл.
Скоро след това той взел участие в кампанията по оправдаване на осъдения на доживотен затвор Оскар Слейтър, отново позовавайки на многобройни аргументи във вестникарски публикации, но този път не успял да достигне бърз резултат.
Слейтър бил освободен и помилван 18 години по-късно.

Един ден кралят обещал, че ако му се роди наследник, присъдите на затворниците ще съкрати на половина.
След известно време наистина му се родил наследник и царят изпълнил обещанието си.
Тези, които трябвало да лежат 20 години, лежали 10. Осъдените на три години оставали в затвора година и половина.
Ами тези, които са осъдени до края на живота си?
Нима за тял кралското обещание не е важало? Как мислите колко време е трябвало да останат в затвора осъдените с доживотна присъда?
Не се отказвайте! Въпросът не е безмислен и има отговор.
Е, ако смятате, че тази задача няма отговор, погледнете по-надолу.
отговор: нед зерп „акдохзар“ ан таксуп иг ад авбярт етинедъсо.

Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.

Самите те му бяха казали как  майка им се бе занасяла с Милю, висок  мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.

Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.

– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.

– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.

Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.

Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.

Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.

Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.

Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.

Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

По време на конфронтация между етническите групи в Бурунди, които са утихнали едва в последниет десетилетия, жителите на страната пробягвали големи разстояния на групи.
От една страна, за да изразходват натрупаната енергия, а от друга, ако се случи, да дадат заедно отпор на въоръжени групи.
През март 2014 г. президента Пиер Нкурунзиза забранил пробеците заявявайки, че по такъв начин някои хора прикриват своята подривна дейност.
Много представители на опозицията за попаднали в затвора заради тези групови пробеци.