Есен. Жълто и червено размазано по околния пейзаж, ярко контрастираше на тъмните облаци надвесили със смътна заплаха.

Лили умуваше над есенни листа, които бе събрала под оголилите се дървета.

– Сега трябва да победя в конкурса – и тя стискаше юмруци си. – Другите есенни украси, които видях според мен символизираха смъртта. Изглеждат ужасяващи и мрачни.

Тя бе решила да устои на тъмнината.

Изведнъж плесна с ръце и се усмихна. След това бързо започна да пише.

На голяма тиква с ярък цвят флумастер започна да отбелязва, за какво бе благодарна.

Първото, което написа бе „слънчева светлина“.

Постави голямата тиква близо до таблото и зачака да види дали някой ще се присъедини към нейната идея.

Скоро върху тиквата се появиха нови надписи, някои изглеждаха доста странни, но важното е, че бе започнало нещо ново.

Там пишеха: „слънчев дом“, „радостни усмивки“, „подкрепа в труден ден“, „лакомство, което си пожелаха“, …….

Цяла верига от благодарности се завъртя около тиквата.

Имаше и такива, които минаваха , прочитаха написаното и макар да не пишеха, мрачният им и подтиснат вид се променяше и те се усмихваха.

В свят, който не знае как да се бори със смъртта, дори и най-малкото предложение за благодарност към Създателя, може да се превърне в ярък контраст изпълнен с надежда.

Стефан седна в колата си. Предстоеше му дълго пътуване.

Изведнъж нещо проблесна от страни на задната му гума.

– О, не! Пирон, – изохка Стефан.

След това той чу предателското свистене на излизащия от гумата въздуха.

– За сега поне дупката е запушена, – каза си Стефан.

И той смело потегли към магазина за автомобилни гуми.

– Интересно колко време е седял този пирон преди да го забележа? Дни? Седмица? Това е била сериозна заплаха за мен, а аз дори не съм подозирал за съществуването ѝ.

Понякога човек може да живее с илюзията, че всичко е под контрол, но такива малки неща като един пирон, ни напомнят, че нещо не е наред.

Когато сме нестабилни лесно се обръщаме и доверяваме на  Господа. Но когато не знаем какво ни застрашава …..?

Бог ни е обещал защита. Той знае: Къде сме? Къде отиваме? И с какво се сблъскваме? Това е достатъчно, за да знаем, че сме в Божите ръце.

„Никакво изпитание не би ни постигнало освен това, което можем да понесем, но Бог е верен. Той няма да ни остави да бъдем изпитани повече, отколкото ни е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можем да го издържим“.

Той е, „Който ме препасва със сила, И прави съвършен пътя ми“.

Слънцето препичаше необичайно за сезона. Съвсем лек полъх на вятъра разведряваше положението, но на Спас това съвсем не му помагаше. Не, че му беше горещо, просто нещо по-дълбоко го измъчваше.

Видя го Ганьо и му махна с ръка, но Спас не го забеляза.

– Изглежда нещо го измъчва сериозно, – каза си Ганьо и приближи съученика си.

– Здравей, Спасе! Как я караш?

Спас, махна с ръка, но нищо не каза.

– Неприятности ли имаш? – попита Ганьо.

– Не ми стигат главоболията, ами и една депресия ме е подгонила, – въздъхна тежко Спас.

– Стресът е борба, реална за повечето от нас.

– А нима е нужно да бъде така? – повдигна глава Спас.

– Трябва да си наясно, че вълшебна формула за отмахване на стреса завинаги няма, – поклати глава Ганьо. – Той е емоционален, а понякога и панически отговор за ситуация, която мозъкът ни е определил за заплаха.

– А това добро ли е? – с негодувание попита Спас.

– Може да се приеме и за такова, – уклончиво отговори Ганьо.

– Как така? – подскочи Спас.

– Стресът те предпазва от опасност, мотивира те да вземеш по-добро решение, а може да ти помогне да направиш и опит за промяна.

– Добре, може и да си прав, – съгласи се Спас, – но защо не чувствам така нещата?

– Ако стресът е започнал да контролира живота ти, тогава имаш сериозен проблем.

– Тогава как да спря да се тревожа? – попита Спас.

– По-скоро се запитай, как да променя начина, по-който възприемам стреса или как да се справя с него?

– И как да карам по-нататък? – недоумяващо повдигна рамене Спас.

– Първо не позволявай на стреса да взема решение вместо теб, като замъглява преценката ти за ситуацията. Помоли Бог да ти покажи, дали чрез това максимално нервно напрежение, не пропускаш възможност, която Той ти дава.

Спас внимателно слушаше съученика си и размишляваше над думите му, като съобразяваше как точно да ги приложи към своята ситуация.

– Второ, – сви още един пръст на ръката си Ганьо, – не подхранвай стреса, така че да те контролира. Ето Исус ни предлага свобода от тежкото бреме, но ние трябва да отидем при Него и положим затрудненото си душевно състояние пред Господа. Наградата ще е голяма – свобода, мир и спокойствие.

– За третото и сам се досещам, – каза Спас. – Трябва да поискам мъдрост от Бога, но точно за какво?

– В последно време не се ли нагърбваш с неща, които искаш сам да управляваш? – попита Ганьо и без да дочака отговора на съученика си, продължи. – Нека Бог те насочи към основата на твоя стрес и когато осъзнаеш причината за това си състояние, помоли Господа да замени стреса ти с Неговата сила.

В очите на Спас се забелязаха весели пламъчета.

– Благодаря ти, – каза Спас.

– Благодари на Бога, Той дава на всеки изходен път, – засмя се добродушно Ганьо.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.

Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.

В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.

Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.

– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!

Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:

– Стани и вземи сина си от люлката!

Иван не се подчини веднага на гласа.

– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?

Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:

– Стани бързо и вземи детето!

Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.

Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.