Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

В нас действат две сили, подобни на Марта и Мария, тази на съзерцанието и творчеството, но и двете се оплакват на Господа, че брат им Лазар е умрял:

– Ако Ти беше тук, той нямаше да умре!

Господ е винаги наблизо. Той е край нас, когато душата ни умира и чуваме Неговите думи:

– Вярваш ли, че твоята душа ще възкръсне?

– Да, Господи, – казваме и ние като Марта, – в последния ден ….

Но Марта го каза с надежда:

– Вярвам, Господи, че ще възкръсне в последния ден.

А ние? Думите ни звучат тъжно и печално:

– Да в последния ден ще възкръсне …., когато е свършил триумфа на живота, когато е късно да се направи нещо на земята, да се живее с вяра и да ликуваме с усилваща и укрепваща любов …

Господ ни говори в нашата безнадежност и ни дава съвършена възможност:

– Аз съм възкресението и живота, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.

Във всеки от нас живее мъртъв и победен човек, обкръжен от плач и безнадежност, но чуваме благия глас на Спасителя:

– Не бойте се. Дори и да сте безнадежно мъртви, само едно Мое слово може да ви възкреси и привдигне! Станете и излезте от пещерата на смъртта, понеже Аз живея и вие ще живеете!

Едно царство било потънало в забрава, сякаш всичко в него било заспало. Там птиците не отлитали в далечните страни, защото такива изобщо нямало.

Реките не се изпълвали с вода, след топенето на снеговете, защото там нямало пролет. Даже никой не събирал узрелите плодовете, преди да дойдат студовете, защото есента не познавала пределите на това царство.

Земята раждала само тръни и бодливи храсти, а свраките с граченето си разкъсвали тишината.

Кой би живял на такова място и в такова царство? Къде се намира то?

Царството е във всеки един от нас поотделно. Като владетели на това място, ние трябва да се грижим за него.

Внимавате ли на това, какво сеете в царството си? Това е голяма отговорност.

Ако утре израсте нещо горчиво, ще можете ли да се заситите с него?

„Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Ако в гняв и злоба очакваме да се случи нещо, не ни очаква нищо добро.

Благословението от Бога е дар за благородните, милостивите, дълготърпеливите, за търсещите правдата.

Твоето царство очаква благословения. Ако е обрасло с  тръни и бодили, време е да го очистиш и да го преобразиш в плодородно място.

Нека се съединят копнежите на човека със Словото, което ражда живот и да се роди безценен плод в преизобилна мяра.

Става дума за случай, който е съвсем необичаен.

Едно от доведените кучета в приюта се страхувало от хората и отказало да яде.

Лекарят отговарящ за животните, решил  да направи всичко възможно, но да спаси изтощеното куче.

Мъжът влязъл в клетката на животното. Поставил пред него чинийка с храна, а после започнал да яде закуската си в противоположния край на кучето.

Постепенно животното се осмелило да дойде по-близо и след това започнало да яде. Така то се адаптирало, а това помогнало по-нататък да се спасят живота му.

Има хора, които вечно търсят и искат да разберат същността на нещата. Такъв беше и Искрен. Той не приемаше нищо просто така, трябваше да се убеди, че това е абсолютно вярно.

Скоро Искрен се запозна с Захари. Двамата дълго беседваха върху вълнуващите ги въпроси.

Днес след работа отново се събраха и решиха да се поразходят в близкия парк. Искрен, както винаги нетърпелив, започна веднага:

– Днес цял ден ме вълнуват два въпроса?

Захари бе свикнал с въпросите и мъдруванията му, за това само се усмихна и зачака да чуе, до какво ново умозаключение е стигнал новият му приятел.

– Може ли да има морал извън религията? – попита съвсем сериозно Искрен. – И ако това е така, защо е нужна религията изобщо? Ти нали си християнин, трябва да разбираш по-добре тези неща от мен. Обясни ми.

– Напълно е възможно да има морален човек, които не е религиозен, – започна бавно Захари, за да може да обмисли добре думите си, – но целите и задачите на морала и по-специално на християнството са различни.

– Как така? – изненада се Искрен. – Винаги съм смятал, че християнството изгражда морала.

– Моралът отговаря за отношенията между хората в обществото, а християнството е израз на връзката между човека и Бога. Заповедите в Евангелието напълно могат да регулират и обществените взаимоотношение. Това се вижда от цялата история на християнската цивилизация.

– А аз си мислех, че християнството не само поставя нравствените норми, но това е и главната му цел, – каза Искрен.

– Нравствеността е следствие на това, че човешкия дух се е слял с Божия Дух. Християнинът не върши нищо на сила. Човек воден от Божия Дух, се променя и в живота му нравствените норми стават нещо естествено.

– Даде ми добър материал за размисъл, – каза замислено Искрен. – Това означава ли, че ако стана християнин ще върша само това, което е правилно?

– Да приемеш Исус Христос за свой Господ и Спасител е само началото. Всеки християнин израства постепенно, нищо не става с магическата пръчка.

– Е, сигурно ще се наложи да положа някакво усилия в случая, – неуверено каза Искрен.

– Но тогава ще има кой да ти помага в тази работа, само трябва да Му се довериш, защото Бог не би те оставил. Той ще те изгражда и ще ти помага да станеш подобен на Него.

Двамата се разделиха, като си обещаха пак да си поговорят по тази тема и всеки пое към дома си.